Прочетен: 1555 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 17.03.2011 19:22
ОТ ВЕЛИЧИЕ КЪМ ЦИВИЛИЗОВАН ЗАЛЕЗ
Във филма "Атила, хунът", в сцената, в която хунският вожд е успял след много усилия дори да си построи баня в двореца, (нещо, направено и от Крум хан в Плиска след около четири века) се казва: "Цивилизованите хора е лесно да бъдат завладяни. Но цивилизацията принадлежи на цивилизованите, не на варварите". Казва го роденият в Дуросторум (днешен Силистра) римски военначалник, наричан "последният римлянин" Аеций (или Етий, както е във филма). И въпреки, че холивудските продукции не използват исторически консултанти, или поне аз не съм забелязал до сега такива и допускат откровени глупости, в тази фраза има огромна доза истина.
Според интернет-енциклопедията Уикипедия, думата "цивилизация" има няколко значения, свързани с човешкото общество, като терминът идва от латинската дума civis, означаващо "гражданин". Този особен термин в днешно време може да бъде отнесен, както към някои определени човешки общества (градска култура, уседналост и занимание със земеделие), както в по-широк смисъл като синоним на култура (материална и духовна), стандарт на поведение (в контраст с "варварското" или грубото държание) или като отношение на комплексните към по-простите общества (силните общества винаги са вярвали, че е тяхно право да "цивилизоват", или да доминират културно над по-слабите {варвари}, което си е един вид расизъм, съчетаващ първото и третото значение на думата), така и към човешкото общество като цяло.
Отнесен към доиндустриалните общества, за които става дума в този материал,
терминът "цивилизация" означава буквално сложно/комплексно общество, разграничено от простите такива.
Така първите общества, оставили достатъчно материални следи, за да могат да бъдат наречени древни цивилизации, са обитавали Шумер, Египет, Индия и Китай (а може би и Варна съдейки по нейния халколитен некропол?).
Защо използвах като цитат точно горепосочения от едноименния филм? На предложението на Атила, неговото кралство, заедно със Западната Римска империя да владеят света, Аеций отговаря, че става дума не само за завоевание, а и за баните, Колизеума и т.н. продукти на цивилизацията.
Вследствие както на обстоятелствата, така и на собствената си дейност, усядайки тук, на Балканите, след като са отвоювали част от земята си от ромеите, нашите прадеди започват да оформят и доразвиват отначало напълно самостоятелна, а впоследствие - и християнска по характер, но също собствена по съдържание европейска цивилизация.
Получила признание като държава от най-висок европейски християнски ранг, България и нейните институции отначало съдържат както ромейски, така и чисто български форми и названия (например съществуват комитати и тарканати едновремено). Но ако за държавата това е естествено, то във всички останали области на обществения живот, с приемането на християнството се започва наново в коренно различна посока.
Така в
религиозно отношение (а религията е основната философска доктрина, която дава смисъла на съществуванието въобще), е предпочетен ромейският християнски православен модел, не само заради типично римският цезаропапизъм (доминация на светския владетел над религиозния), а и защото християнската доктрина въобще е разработена на Вселенските събори около и в Константинопол (от първи до осми включително), което е гаранция, че се следва истинското християнство, а не неговите отклонения, за какъвто е обявен по време на Великата схизма католицизма например (1054 г.). Това (понеже България е на страната на "правата вяра" и следва формално ромейският модел) дава възможност за разработването на собствена религиозна доктрина, стъпила според проф. Николай Овчаров, върху основата на автентичните традиции на неоплатонизма и ранното християнство. И понеже разполага вече със собствен църковен православен център от най-висш тип в лицето на Българската патриаршия, това й дава възможност да оформи и собствен цивилизационен модел, разпространяван предимно в "новата пазарна ниша", казано по търговски, каквато е по-това време славянството. Тоест дава възможност за оформянето на собствена сфера на влияние.
Освен отдавна утвърденият вече православен, българската църква започва създаването и на собствен пантеон. Например в Румъния (която до ХІХ в. е в българската сфера на културно влияние) и сега българският светец св. Димитър Басарбовски, родом от с.Басарбово през ХVІІ в. (на 8 км от Русе по пътя за Разград) е на голяма почит, като примери могат да се посочат много, не само от Румъния, която до ХІV в. е интегрална част от Българската империя.
Най-големият пример в културно отношение обаче е
приемането и разпространението на "кирилицата" за писменост. Донесената отвън "глаголица", на която в Хърватско се пише някъде до ХІІ, че и до ХV в., паралелно с краткото използване у нас, е преработена в новосъздадените два книжовни центъра, каквито са Плиска/Преслав и Охрид. За да се появи на бял свят "кирилицата", използвана и днес в целия славянски православен свят, включително и (в администрацията до ХVІІ, а в църквата и до ХІХ в.) в неславянските Влашко и Молдова (впоследствие прераснали в Румъния). Или, благодарение на СССР, в доскоро братската Монголия. А при подходяща възможност можеше да се пише на нея и в Китай, каквито планове е имало прeз 50-те години на миналия век, ако не беше разрива Китай-СССР след смъртта на Сталин (1953 г.).
Разбира се за това какви по етнос са били братята Кирил и Методий много се говори в съвременна България, Македония, че дори и в Чехия. Като Божидар Димитров издига дори теорията, че не могат неславяни от Солун (т.е. от българската група) да напишат славянска азбука, а при създаването на славянската азбука светите братя пък са били подкупени от княз Борис І, което, в търговско общество като ромейското съвсем не е невъзможно. Но в ІХ в., преди създаването на националната държава десет века по-късно, този въпрос едва ли е стоял на дневен ред и е бил от значението, което му се придава днес.
До тогава (885 г.) българското общество е използвало в ежедневната си дейност черти и резки (руни), а след пристигането си на Балканите - и гръцки букви, най-често приспособени към езиковите си особености. И, подобно на другите общества, е използвало малкото писмени системи, създадени на основата само на няколко езика, един от които по това време е гръцкият.
От 893 г., след като е изхвърлен гръцкият език от богослужението, в българските черкви се пее вече на
официалният старобългарски. Или т.нар. по-късно и по-неутрално, в съзвучие със съответните национализми - църковнославянски. На този език се: превеждат църковни книги от гръцки, но изцяло подбрани от репертоара на раннохристиянските автори, до един ученици на последните езически философи, неоплатониците, както и се създават и свои собствени произведения (сред които най-вече се отличава "Шестоднев" на Йоан Екзарх в който автора се опитва да обоснове подобна на неоплатониците естетическа концепция); води се търговия и отчетност с близки и далечни страни; издават се наредби и закони на администрацията; и т.н.
Създават се дори почти оригинални
ереси, каквато е богомилството. Ерес, повлияла според проф. Атанас Божков върху ересите на Запад (Северна Италия и Южна Франция, като има даже и една чисто богомилска църква, каквато е Босненската) и в крайна сметка - и върху протестантизма. Тук употребих думата почти, защото богомилството пък е повлияно от своя страна от ромейското монофизитство.
В областта на
материалната култура виждаме, че са използвани както заварените при завоеванието на българите стари ромейски градове, така и новопостроените такива, каквито са Плиска, а впоследствие (от един аул) и Преслав например.
Археологическите данни показват несъстоятелността на тезата, че варварските нашествия са превърнали в пустиня българската територия. След първоначалната колизия на завоеванието, градският живот бързо се връща в първоначалното си русло, българите усядат, а след покръстването черквите се превръщат в градски центрове. Като вече се появява и кръстокуполната черква, и мрежата от манастири, която бързо се разширява, а в иконоизображенията в черквите, първоначално правени от рисувана керамика (например Преславската рисувана керамика) отново се явяват образци на раннохристиянските схващания, т.е. повлияни са от Сирия и Палестина. Като по размери градовете са много по-големи и уредени от съответните им на Запад по същото време (например сравнението между Плиска и столицата на Франкската империя Аахен съвсем не е в полза на Аахен). И това се обуславя от Западния обществен модел - на Запад системата е феодализъм, за когото са типични господарските замъци (в началото това са укрепени къщи, направени от дърво), докато на Изток, включително и в България системата е римска, характеризираща се с големи укрепени каменни градове.
И всичкото това, наречено "Златен век" нямаше да се случи (или поне не в такива мащаби и с такава насока), ако не беше дипломатическия гений на княз Борис І (бивш Богорис хан) и високата образованост и лични амбиции на неговия син - цар Симеон І. Продължени от приемниците им.
Някои автори (Васил Златарски, Петър Мутафчиев) от дистанцията на времето, обвиняват цар Симеон в прекомерни амбиции, съсипали българската държава, като го наричат едва ли не "суетен мечтател за Константинополския престол". Но мисля, че нямаме основание да съдим цар Симеон І, че подобно на всички християнски владетели от него време, се стреми да постигне (но и почти постига, за разлика от другите) основната владетелска мечта - да бъде провъзгласен за наследник на римските цезари и като такъв да налага волята си и печели уважението на християнския свят.
Всъщност оценката на френския медиевист Алфред Рамбо, цитирана многократно у нас преди 20-30 години, като че ли най-ярко отразява делото на българският цар: "Цар Симеон е като нашият Карл Велики, но много по-велик и образован от него, понеже създава една много по-голяма и наистина народна култура (тук, под термина "народна" вероятно се имат предвид широкото разпространение на тази култура, като цитатът е по памет)". Като също трябва да се имат предвид, както че тази оценка е дадена от французин (а те са невероятни със своя шовинизъм, особено по адрес на собствената култура), така и, че пък Каролингският Златен век е сочен като основата на Западноевропейската култура.
Десети век е драматичен и за българите от Волжка България, чиято история за съжаление не е така проучена като нашата на Балканите - на 21 юни 921 г. те, по времето на сина на единствения дотогава познат от нас хан на волжките българи Шалки - Алмуш хан, за да могат да разчитат на подкрепата на Арабския халифат срещу хазарите (чиято върхушка единствена в света е юдейска), приемат исляма и по този начин се присъединяват към другия, неевропейския цивизационен модел - арабският. Ритуалът е същия като в Дунавска България при приемането на християнството: Алмуш хан, приема името на духовния си баща, багдатския халиф Джафар ибн Абдуллах (подобно на княз Борис І, приел името на император Михаил), изискан е представител на халифа, посвещаващ българския хан във вярата (нашият владетел тук пък изпраща подробно писмо с желание за тълкувание до папата), изпратени са му и пари, за да се справи с хазарите (при нас това го няма), също е свикан църковно-народен събор след идването на арабските (в нашия случай - ромейските) пратеници, а ханът е наречен "владетел на соколибите", т.е. на северните народи, което тук също го няма. С въвеждането на волжките българи в ислямската вяра се създава и т.нар. "Северна дъга на цивилизацията". Но във Волжка България за ексцесии, подобно на бунта на болярите у нас, не се говори, а ислямът е приет в толкова свободна форма, че в началото и за неговото наличие също е трудно да се говори.
Разбира се ромеите
винаги са приемали отнетите от тях земи като временно завладяни,
което кореспондира, както с тяхната доктрина на владетели на света, така и с тяхната мисия в християнкия свят.
Признатата титла на симеоновият син цар Петър І е " василевс (цар) на българите", т.е. подобна е на тази на Карл Велики, а не е "василевс на българи и ромеи", каквато я иска цар Симеон (т.е. владетел и на ромеите, какъвто е ромейския император), както и при Карл идва от втората императорска титла caesar и по този начин константинополският василевс си запазва формалното върховенство на баща на всички християнски владетели и владетел на света. Може би това е и причината и франкската, и нашата литература от това време, да титулуват ромейският император само като гръцки крал (Rex Graecorum) - за да го унизят при всяка удала се възможност, като по този начин издигат престижа на своя владетел.
Най-често, когато четеш учебниците по национална история си създаваш невярното впечатление, че когато българска войска не е срещнала ромеите, тогава не ги е била. А това далече не е така. В конфликта между България и Ромейската империя сме печелили само, когато империята е имала и други, най-често по-сериозни ангажименти. Като обикновено, поне по времето на съществуването на Първата българска държава, в ролята на такива са арабите.
Изключение от това правило донякъде прави управлението на цар Симеон І, особено около битката при р.Ахелой (917 г.), когато разтърсената от династическата криза империя сключва мир с Арабския халифат и създава широка коалиция с цел унищожаването на Симеонова България. Разбира се опитът излиза неуспешен. Магнаурският възпитаник цар Симеон І все пак е обучаван и на ромейска дипломация, освен на всичко друго.
Осигурила си така необходимия (и за двете страни) мир през 927 г., към края на управлението на цар Петър І (967 г.) ромейският император Никифор Фока вече си позволява да не плати договорения данък на българският цар.
Играта с плащане на данък, с който толкова се гордеем, когато Българската държава успее да получи такъв впрочем, е обичайна практика на ромейските императори и тяхната дипломация. Игра, в която целта е да се пренасочат усилията на Империята в по-важни за момента направления.
Делегацията за получаване на данъка, договорен при сключването на мира от 927 година, пристига в Константинопол в най-неподходящия момент - точно след завладяването на държания от арабите гр.Тарс, но война между България и Ромейската империя тогава все пак не избухва. Световната империя все още е в състояние на война и с Арабския халифат, а воюването и с двете мощни държави едновременно е нежелателно.
Войната започва в периода около смяната на престарелия български владетел (969 г.) със сина му цар Борис ІІ, когато отново по стара ромейска традиция, този път срещу българския владетел, са насочени дружините на киевския княз Светослав. Не много по-неопитната от ромейската българска дипломация обаче успява да избегне опустошението, като пренасочва киевския княз да воюва срещу ромеите. Но при ответният удар новият (също от 969 г., дошъл с преврат) ромейски император Йоан Цимисхий, несвързан с България с договорни отношения, по Великден 971 г. завладява Преслав, пленява българския цар и семейството му, прекръщава Преслав в Йоанопол и отвежда цар Борис ІІ в Константинопол, лишавайки го от царските знаци. Или казано на армейски език, разжалва го в звание, лишавайки го от титлата "цар". По този начин за Ромейската империя България престава да съществува. И всички, които се представя от нейно име са третирани като бунтовници. Това е причината, поради която към войниците на цар Самуил се отнасят толкова нехристиянски, като ги ослепяват (1014 г.). За ромеите, те са просто бунтовници. Остава въпросът обаче това, ромейското, дали е робство, както до неотдавна твърдеше националната историография или представлява
СВОЕОБРАЗЕН ВРЪХ В ЦИВИЛИЗАЦИОННИЯ ИЗБОР.
Датата 7 април 971 г. е като датата 1 януари 2007 г. за българската държава. Останалото е въпрос на интерпретация - от национална или от цивилизационна гледна точка.
Разбира се, със завладяване само на българската столица и Североизточна България държавата не е унищожена. В международно отношение например България като страна продължава да съществува. Изпратеното българско пратеничество през 973 г. при германския император Отон І (912-973 г., император от 2 февруари 962 г.), непризнат от "бащата на европейските християнски владетели", както и самата му империя, е прието с големи почести. Може би, защото и самият Отон се опасява от започналата ромейска реконкиста. Ромейският император Василии ІІ Българоубиец (976-1025 г.), след като приключва с България например, започва да се оглежда и към отоновите земи, докато римският папа Йоан ХІІ признава и Свещената Римска империя на Отон І, и Самуил за български цар, съгласно пък интересите на папството.
Пратеничеството до непризнатата от официален Константинопол Свещена Римска империя е изпратено от комитопулите, както са известни синовете на средецкия комит Никола, братята Давид (комит в Преспа), Мойсей (в Струмица), Арон (в Средец) и Самуил (във Видин), които не се подчиняват на ромейския император. Докато е жив и последният представител на българската царска династия те управляват от нейно име, доказвайки по този начин също неправотата на "бащата на европейските християнски владетели" и правото си на управление на българските земи. И едва с прекъсването на династията (997 г.) Самуил се обявява за цар. Възстановена е и Българската Патриаршия от избягалия от Константинопол патриарх Дамян, както и другите държавни институции. Но вече в незавладяния от ромеите Охрид.
Българската държава е унищожена едва когато Ромейската империя по времето на император Василии ІІ (вторият по сила ромейски император след Юстиниан І) я удря с цялата си мощ, която все пак е по-голяма от българската. И това е закономерно. По времето на император Юстиниан І (VІ в.) от Константинопол се извършва 3/4 от световната търговия, само градът наброява 800 000 жители, които са предостатъчни за отразяването на всяко нападение (на фона на 30 000-та Венеция векове по-късно, при това явяваща се един от най-големите западноевропейски християнски градове), флотът е несъизмерим с флотите на останалите държави и т.н., като това състояние на нещата не се променя съществено поне до ХІ - ХІІ в.
Тук трябва да се има предвид, че цялото население на Земята тогава още съвсем не е достигнало размерите на това от ХІХ в. (800 000 000), а да не говорим за днешното (7 000 000 000 души). Тоест само Константинопол тогава достига поне до сегашните си неофициални размери (около 20 000 000 души), че и повече.
Съвременната държава, това са институциите. А въпросът за правителството в нея е индентичен с въпроса за държавния бюджет. В противен случай няма как институциите да заработят. Като съвременните държави са много близко подобие на първообраза си - Римската империя, а Ромейската империя е най-близка до съвременната държава.
Унищожавайки България, ромеите включват българския елит без никаква промяна в своите редове, понижават Българската патриаршия до нивото на Охридска архиепископия (днешната официална македонска църква) с архиепископ, зависим лично от императора и 33 епископства, а българската територия е разделена на три теми с местни управители (стратези): тема "България" включваща изцяло Македония с център Скопие; тема "Паристрион" (Поддунавието) с център Дръстър; третата тема обхваща Сирмиум, между реките Сава и Дунав. Тоест България е изцяло, включително и административно, интегрирана в Ромейската империя.
Постепенно обаче, в следствие на това завладяване се появява съвсем съвременния въпрос, дали то представлява в крайна сметка
Ромеизация на българските или българизация на ромейските земи?
Още с официалното обявяване на България за империя (а по някои данни - и доста преди това), започва сливане на българския и ромейския управленчески елит. И българският цар Петър І, и синът му цар Борис ІІ, и цар Самуил и т.н., са женени за ромейски принцеси или за представителки на ромейската аристокрация. Като под ромейска власт процесът се засилва поради сливането на аристокрацията (и не само на нея), а след това прелива като напълно естествен в практиките на Втората Българска империя. И това е вследствие на стандартната за Ромейската империя практика (позната ни и от филма "Сватбите на Йоан Асен"), ромейски принцеси да бъдат женени за чужди владетели и по този начин да сродяват ромейския с чужди дворове. С всички ползи, произтичащи от това. Практика, постепенно възприета и използвана впоследствие и в дворовете на останалите държави. А и, в българския случай след 1018 г., цели близо 180 години живеем съвместно с ромеите.
Тази ромеизация или българизация, доколкото културните процеси в империите са трудно разграничими, при Втората Българска империя вече е видна с просто око - от институциите, които са изцяло копие на ромейските, до ежедневното облекло най-вече на гражданите, сред които взаимовлиянията са най-силни. И не на последно място - в смесването на населението с това на останалите народи на Империята, включително и чрез съвместно служене в ромейската армия.
Да, с присъединяването на Българската към Ромеската империя наистина се повишава степента на робовладелските отношения, но това става просто поради достигането на социалните отношения до това ниво в Империята (степен на задлъжнялост например), а не е начин на наказване само на българското население като победено.
Робството (т.нар. "патриархално робство") по принцип е изначална форма на отношения в доиндустриалните общества, включително и в българското, чието предназначение всъщност е заместване на загиналата работна сила при военни действия с прибавената работна сила от редиците на постъпилите пленници. Най-често. На практика то е човешката добавка към наличната слаборазвитата и скъпа техника. Като при по-развитите градски търговско-занаятчийски общества (Древния Изток, Гърция, Рим) или при по-широки възможности за снабдяване с евтини роби (Америка, СССР) те се използват и в по-широка степен. Робство и търговия с хора има и сега, а задлъжнялостта под различни форми е масово разпространена практика в съвременната градска цивилизация. И това е само въпрос на развитие на стоково-парични отношения. Все пак всеки е длъжен да си плаща задълженията по някакъв начин. Нищо повече.
ЕФЕКТЪТ НА БУМЕРАНГА
Завладяването на България всъщност е автогол за ромейската дипломация. И този автогол съвсем не е резултат на нихилистичното българско, много популярно напоследък мнение, че към която империя сме се присъединявали, тя задължително е западала.
Още със самото формално завоевание на България (971 г.), се появява илюзията, че ромейският модел на християнизация, който в себе си е съдържал и създаване на писменост на родните езици на местните християнизиращи се народи, е успешен и работещ от гледна точка на ромейската дипломация. Така при християнизацията на руските племена през 988 година, в руските земи отиват и български свещеници, занасят се български книги (особено ценен дар, не само в културно, но и в парично изражение - стойността на една книга по това време, според американски учени, се равнява на съвремените около US 50 000), българската култура, като най-близка и до местните славяни, се разпространява не само безпрепятствено, но е насърчавана и от ромейте и т.н..
А цивилизоването на руснаците се прави не без участието и на другите българи - волжките или тези, останали от Стара Велика България да живеят на Кримския полуостров, сред които обаче славянският елемент не е (или много по-слабо е) застъпен. Като тук волжките българи са основният цивилизационен конкурент на ромеите. Все пак руският княз Владимир е многоженец (имал е 8 жени, а многоженството официално присъства в исляма), Волжка България е съседна държава и т.н. други волжкобългарски предимства. Но при избора в случая, надделява ромейското злато. Все пак, според украинския професор Омелиан Прицак, в Киевска Рус по това време живее разнородно (включително и славяни, и руси, т.е. нормани) население, занимаващо се предимно с търговия, включително и с роби. И то съвсем не е равнодушно към звъна на жълтия метал. И качеството на спойка на тази разнородна общност с руския си елит (процесът е подобен на българския между другото, също от дохристиянския ни период), се явяват българският език и култура, обявени за свещени. А понеже дотогава рус като една примитивна номадска управляваща класа не е свързана с никаква територия, за да си придаде християнска легитимност, руската династия на Ярослав възражда култа към неговите полубратя Борис и Глеб, синове на българска принцеса (вероятно от Волжка България), канонизирани за светци от българския митрополит на Киев Йоан (около 1020 г.). Но нека да оставим засега цивилизоването на Русия на заден план.
Еднородността на все още разделената преди ромейското завоевание дунавска българска народност (т.е. националнообразователния процес) също започва да се проявява по времето на ромейската власт, особено след първите прояви на кризисните за Империята явления. Оттогава датират първите писмени паметници със записан български етноним, появява се мита за българската богоизбраност, а Константин Кирил Философ започва да бъде определян като българин.
Доскоро играли ролята на щит към цивилизования ромейски свят, (особено след признаването на България за империя по логиката на имперския модел за преодоляване на кризи, останал от император Диоклетиан насам), когато попадат под пряко ромейско управление с напредване на кризата, българските земи все по-често стават беззащитен обект на варварски и вече не варварски народи.
Всяка държава, включително и империите, стига до криза. Която най-често се проявява след управлението на успешен, но изтощил финансите на страната с огромните си проекти, или с многобройните си походи, владетел. Така е в България след управлението на цар Симеон І (затова е и това разнообразие в оценките за него), така е и в други, по-малки държави, така е и в Римската и Ромейска империя и след времето на Юстиниан І, и след Василий ІІ и т.н. Всъщност, ако не беше пряк съсед на ромеите, ползвайки ромейският опит, България като независима държава може би би оцеляла значително по-дълго време. Но в историята думата "ако" не съществува.
След управлението на император Василии ІІ Българоубиец Ромейската империя, под ударите на тези народи и с разстроени от водената активна политика финанси, изпада в криза. Кризата е обусловена от обедняване и изпадане в зависимост на основния слой от населението на страната, от все по-голямото облагане с данъци даже на населението в пограничните райони, от което тези райони се обезлюдяват, от зачестилите чужди нашествия и т.н., но предизвиква и редица бунтове и въстания, включително и чисто български. А когато има криза, желанието за сепаратизъм се увеличава. Какъвто пример имаме и днес в съвременна Русия, където едва ли не всяко село в началото на 90-те години на ХХ в. се опитваше да се отдели и да се оформи даже като отделна нация, търсеща собствени управленски решения.
В българските земи от онова време първоначално се увеличава богомилството, навлизат и много други, предимно ромейски ереси, а впоследствие, при нови данъчни облагания естествено се стига и до въстания. И понеже още е силен споменът за българската държава, отначало водачите на българските въстания се обявяват за легитимни български владетели и като правило приемат името Петър (от името на първия български цар Петър І) - Петър ІІ Делян (1040 г,) Петър ІІІ (Константин Бодин) и Георги Войтех (1072 г.). Но най-често това са и действителни наследници на управлявалите България царски семейства (Петър Делян, внук на цар Самиул, син на цар Гаврил Радомир) и претенденти за нейния все по-отдавна загубен престол. Като след въстанието на Константин Бодин, наследник от пълната с български принцеси Черна гора и българският воевода Георги Войтех има един интересен факт - няма нито едно голямо типично българско въстание. Факт, който се обяснява с настъпилата вече ромейзация, а д-р Бисер Банчев от БАН отдава на наскоро след въстанието възкачилия се на константиополския престол император Алексии І Комнин (1081-1118 г.), внук на цар Иван Владислав (по някои други данни - съпруг на внучката му Ирина) и родоначалник на династията на Комнините.
Алексии І Комнин идва на власт, когато вече е минала Великата схизма (1054 г.) в която Константинополския император е заел противно на папските очаквания за подкрепа (нали все пак папската курия е единствената римска цивилизаторска институция, работеща сред и за приобщаване на западните и северни варвари), страната на Константинополския патриарх, минал е погромът от селджукските турци при Манцикерт (1071 г.), следствие от данъчното облагане на пограничното население, а Ромейската империя е загубила малоазийските си владения и се е свила фактически само от Константинопол до Дунав. А като добавка - в земите между Дунав и Стара планина пък се разпореждат печенегите.
