Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.02.2011 10:59 - Българите и Римският свят ІІ б
Автор: yuriy Категория: История   
Прочетен: 2944 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 27.02.2011 13:32


ФЕОДАЛИЗМЪТ Е ТИПИЧНА ЗАПАДНОЕВРОПЕЙСКА СИСТЕМА,

много по-несъвършена от с хилядолетия по-ранните държавни системи и в Египет, и в Персия, и т.н., характеризираща се с пряката лична клетвена връзка от едно управленско ниво към друго, но с липсваща връзка от най-високото към най-ниското управленски нива. Поради което той е фатален за централизацията на държавата и респективно - и за самата държава като цяло.

Веднъж приета в Ромейската империя, като страничен ефект тази система води, както до появата на България отново на картата, така и до нейният бърз залез.

България се появява на картата на Европа отново през 1185 г. както в резултат на типични сепаратистки тенденции, така и на облагането на населението с нов данък. Търновските владетели Теодор, приел името Петър ІV и Белгун Асен , отначало искат, във връзка със сватбата на новия (сменил династията на Комнините) ромейски император Исак ІІ Ангел за унгарска принцеса, да им се даде още някакво малко имение и да бъдат записани в списъка на стратиотите. Но след получения отказ, те използват недоволството на населението от новия данък, лансират слуха, че св.Димитър Солунски е избягал от Солун след завладяването му от норманите и вече покровителства Старопрестолният град, обявяват в Търново въстание, търновски свещеник поставя царска корона на главата на Петър ІV, завземат множество крепости в и без това самоуправляващата се от години Северна България и обявяват самостоятелността на Втората Българска империя. А после я отстояват в борба с Ромейската империя.

Произходът на династията на Асеневци е спорен за медиавистиката на няколко държави. Самите Асеневци  определят родовата си връзка с династията на цар Самуил по разбираеми причини. Българската историография ги определя като чисти българи, част от румънската  ги индентифицира като българо-кумани, а друга - като власи. Също по разбираеми причини. Краят на самата династия пък е към ХVІІІ в. вече като гърци от о.Кефалония.

Някои автори, в иначе изяснения въпрос за въстанието на Асеневци го виждат и така - братята предявяват своите искания към императора, който току-що е смъкнал династията на Комнините от власт (1185 г.) и раздава привилегии за да е популяран, и след като не са удовлетворени техните искания, възстановяват равностойния български престол и сядат на него. Но съвсем скоро те също стават жертва на болярския сепаратизъм. Което не умаловажава ни най-малко делото на Асеневци, поне от гледна точка на две историографии - българската и румънската.

Третият брат - Йоаница (Калоян - 1197-1207 г.), след умела дипломатическа игра, през 1204 г. получава така необходимото (с оглед целостта на държавата) държавно признание от папа Инокентий ІІІ и самостоятелност на Българската църква, като получаването на това признание е изключително интересно.

Поради конфликта на считания за бунтовник Калоян с Ромейската империя, той потърсва признание от другия християнски център - Римската курия.

По това време папският престол вече е набрал сили. След Великата схизма (1054 г.) и "поклонението в Каноса", станало символ на победата на папската власт над императорите на Свещената Римска империя (1077 г.), през ноември 1095 г. на събора в Клермон папа Урбан ІІ с прочувствена реч призовава духовниците, рицарите и селяните да освободят превзетия също през 1077 г. Йерусалим от неверниците в лицето на селджукските турци. Така започва най-голямата екскурзия в средновековния свят и

 

Началото на края за Ромейската империя - кръстоносните походи

В желанието си да привлече и вече силната България в католическото семейство папа Инокентий ІІІ (един от най-ярките представители на идеята за световно католическо господство, каквото тогава се очертава) започва да я толерира пред претенциите за българските земи на унгарския крал.

Още започналите борби на Асеневци за независимост привличат погледа на папата доколкото се водят за сметка на неговия най-силен конкурент седящ на считания за най-важен Константинополски патриаршески престол. В първото си послание до Калоян (1200 г.), папата дори извежда произхода на Асеневци "от благороден род на град Рим" и така възниква легендата за римския /"влашкия"/  произход на Калоян. Българският цар обаче се въздържа от обвързване, но имайки предвид, че по-нататъшните му отношения ще бъдат с Ромейската империя и с любимото дете на папата в лицето на Унгария, след две години отговаря на папското писмо (1202 г.). В отговора си той иска папата да го признае за император на българи и власи. Папата все още не удовлетворява искането на Калоян, но изпраща капелан Йоан Каземарински с писмо, което си е признание на архиепископски сан на търновския църковен водач, т.е. и на самия акт на признаване на Петър ІV за самостоятелен владетел. Отговорът пристига в България през август 1203 г., когато набира сили Четвъртият кръстоносен поход (пренасочен от Венецианската република от посока към Египет в посока към Константинопол) и кръстоносната армия от юни е вече под стените на Константинопол. При първата кръстоносна атака избягалият от столицата ромейски император Алексий ІІІ Ангел (1195-1203 г.) потърсва единственият възможен съюзник - българският цар, като му предлага  царската титла (и то в пълния й смисъл) и патриаршеското достойнство на българската църква. Но Калоян отново изчаква. 

Следва преврат в ромейската столица и на 1 август 1203 г. властта взема братовия син и основен конкурент на Алексий ІІІ - Алексий ІV, обещал на кръстоносците  200 000 марки и приемане върховенството на папството, ако дойде на власт с тяхна помощ. Събирането на парите от жителите на Константинопол обаче, съчетано с многобройни конфискации и с обещанието за непопулярната уния с Рим настройват жителите на града срещу новия император, а избухналия впоследствие пожар в столицата прелива чашата. Алексий ІV е арестуван и удушен в затвора. Следващият император Алексий V организира отбраната на града, но без редовна армия и флот, на 12 април 1204 г., при втората за деня атака, градът е превзет и разграбен (13 април, влязъл в поверието за "петък 13-о число"). Така за първи път през вековете Константинопол е превзет, въпреки че първоначално е произвел такова впечатление сред кръстоносците, учудени че на света може да съществува толкова богат, непревземаем и величествен град.

След падането на Константинопол започва истинско клониране на империи: на мястото му е създадена Романия (т.нар. "Латинската империя"), която в съчетание със Свещената Римска империя изчерпва папския лимит за имперско производство; Никейската, Трапезундската и Епирската империи, пък са създадени от правоимащите наследници на императорската династия от Ромейската империя.

На 8 ноември 1204 г. цар Калоян е признат за rex (крал) на българи и власи, но продължава да се титулува като император на основата на наследственото право, без на това да му възразява никой - нито папа, нито патриарх, нито император или крал. Титлата "примас" пък е дадена на главата на Българската църква, която минава в лоното на Рим.

На 4 април 1205 г., поради нарасналата латинска агресивност, цар Калоян унищожава под Одрин ударната мощ на Латинската империя, пленява император Балдуин и спира латинското настъпление, предизвиквайки само след 56 години нейното загиване (1261 г.). С което създава отново (след Тервел хан) огромен интерес към България.

В иконографията популярността на цар Калоян обаче се дължи на иконата "Чудото на св.Димитър с българина", където светецът убива българския цар заради унията му с Рим, като се визира цареубийството пред стените на Солун (1207 г.). Тази икона продължава да се разпространява и днес съвсем непатриотично дори и в България от ортодоксалните среди.

Липсата на световна православна столица води племенникът му цар Иван Асен ІІ (1218-1241 г.) до идеята да направи от Търново "Трети Рим". Градът, дотогава съществувал само на хълма "Трапезица", се разширява и към хълма "Царевец", където се установяват новия царски дворец, Патриаршията, болярски къщи, черкви и манастирски сгради. Създават се и Асенова махала, Франк хисар и др. В околностите, оттогава до края на Българската империя израстват множество манастири, в града се пренасят мощите на множество мъченици и т.н. По времето на Иван Асен ІІ е възстановена православната Българска Патриаршия (1235 г.), но този път със седалище в Търново, като се запазва и Охридската архиескопия. Създадена е и Търновската художествена, архитектурна и книжовна школа.

Френският византолог Льобо изтъква значението на създаването на българския военноморски флот, което става по същото време, когато се създават английският (1205) и френският (1249) военноморски флот. 

Цар Иван Асен ІІ е първият български владетел за когото е известно, че е сякъл собствени монети. Той е единственият средновековен източноправославен владетел, с изключение на ромейските императори, сякъл златни монети. Той, също така, дава и привилегии за търговия на българска територия на дубровнишките търговци.

През 1230 г., в резултат на битката при Клокотница, от българския владетел е унищожен и подчинен един от претендентите за императорския трон в Константинопол - Епирската империя.

В края на управлението на цар Иван Асен ІІ страната обаче е ударена от опустошилото Европа татарско нашествие, унищожило и Волжка България (1237-1246 г., от Бату хан, след неуспеха на Чингиз хан), след първоначалните неуспехи във войните от 1223, 1229, 1232 и 1235 г. На което западните хронисти реагират с писмената, че българският цар Иван Асен ІІ не може да остави без последствие ударът срещу своята родина, явно бъркайки двете държави.

След смъртта му (1241 г.) следват бърз разпад на Българската империя под желанието за власт на многобройните претенденти за престола и болярския сепаратизъм, татарска доминация, въстанието на дребния военначалник или болярин Ивайло (1277-1279 г.), за да стигнем до последните опити за възстановяване на българското могъщество при царете Теодор Светослав (1300-1321 г.) и Иван Александър (1331-1371 г.).

При цар Теодор Светослав България отново стига на Север чак до Бесарабия (включително до Волжкобългарския град Акерман, в който се пресичат мюсюлманския и християнския българизъм). При една битка, българският цар едва не влиза и в разтърсвания от гражданска война Константинопол, който макар и вече позападнал, има символно значение. По време на неговото управление е съден и убит също и Търновският патриарх Йоаким след обвинение в съглашателство с татари и ромеи, а в процеса на следствието се откриват и други негови прегрешения.

А по времето на цар Иван Александър се извършва от него нещо, което и досега го изкарва учудващо недалновиден от съвременна гледна точка. Нещо, извършено при това от владетел, задържал се на престола цели 40 години и то в условията на силен болярски сепаратизъм. И това нещо е разделянето на държавата на две царства между двамата си сина - Иван Срацимир и Иван Шишман. И тук правилото, че който познава само собствената си история не познава нито една история, важи с пълна сила.

През 1347 г. Ромейската империя при Йоан Кантакузин (1347-1354 г.) е разделена на три. Виждайки че сам не може да управлява земите й, император Йоан Кантакузин поставя на власт в областта Димотика сина си Матей, а в Пелопонес - другия си син Мануил, комуто дава наследническата титла от това време деспот. Като за себе си запазва столицата и близките селища.

В силно ромеизираната България същото прави и цар Иван Александър, и то година по-рано - признава титлата "цар" през 1346 г., на своя зет и полубългарин  по майчина линия, сръбският крал Стефан Душан (1331-1355 г.), владетел на една от най-мощните по това време европейски държави, каквото е кралство Сърбия (за Стефан Душан сръбският възпитаник проф. Кръстьо Мисирков пише, че е повече български цар, отколкото сръбски крал). Мисля, че идеята на цар Иван Александър е била да направи мощно държавно обединение със сръбската държава в стила на опита в Рим от времето на император Диоклетиан и то когато Ромейската империя (както на времето Рим) е разкъсвана от гражданска война. А след душановата смърт (1355 г.) прави същото, поделяйки обаче само България със собствения си син Иван Срацимир (1356 г.). Като после пък на мястото на цар Иван Александър след смъртта му идва другият му син - цар Иван Шишман.

В противен случай, особено с мисленето, останало ни вследствие на Сръбско-българската война от 1885 г., от което остава спомена и за традиционната сръбска враждебност спрямо България, е необясним факта на признаване титлата "цар" на Стефан Душан само от страна на цар Иван Александър и Българската Патриаршия, както и признаването във връзка с това на Ипекската Сръбска Патриаршия от търновския патриарх Симеон и охридския архиепископ Николай, след което на Ипекския патриаршески престол сяда българинът патриарх Йоаникий ІІ.

Всичко, казано дотук малко или много на българският читател е отдавна известно. Разликата е в акцентите.

Останалото също е известно, но то ще бъде тема на следващо, надявам се по-кратко от сегашното писание. Това, което е по-малко известно е свързано с културната православна симбиоза от ХІІ-средата на ХV в.

Към ХІІ в. става ясно, че императорската власт в Ромейската империя има все по-малки шансове да осъществи отново ромейската доктрина за самостоятелно ромейско господство над света. А след изгонването на латините (1261 г.) Константинопол е останал едва 40 000-ен разграбен, западащ и запустяващ град (напр. черквата "Св. София" е със сериозни разрушения, Хиподромът е изоставен и т.н.), а възстановената Ромейска империя се е превърнала в обикновено кралство. Тогава се появява идеята за

 

културна симбиоза на Империята с останалия православен свят.

Който е преди всичко славянски.

Вследствие на тази идея, силният дотогава цезаропапизъм донякъде отстъпва от позициите си на Патриаршията и църковната власт, като влиянието на властовите центрове в Константинопол се изравнява в определена степен. Разбира се при тази нова идея, най-добър помощник на Ромейската империя се явява силната българска култура, още повече, че в началото на периода (ХІІ в.) центърът на българските земи все още е световната столица Константинопол (преди латинското завоевание). От тогава се осъществява на практика и славяно-ромейската симбиоза до голяма степен с български акцент (имперската идея на цар Симеон І Български, цивилизоването на русите, възникването на идеята за Търново като "Трети Рим" след падането на Константинопол например през 1204 г.и др.).

Разбира се има и известни изменения в културния модел по българските земи, настъпили с приближаването му още по-плътно до ромейския - например Преславската рисувана керамика отстъпва мястото на по-проста, в иконографията българската се доближава съвсем плътно до ромейската, преобладава вече строителството на кръстокуполни църкви съвсем като тези и в днешна Гърция, започнало е строителството и на замъци, но от камък и др. Дори такъв забележителен културен паметник, какъвто е Боянската черква с нейните уникални стенописи се смята, че е повлиян от т.нар. "Палеологов ренесанс" (културен стил, съвпадащ с обратното превземане на Константинопол от ромеите - 1261 г.). Не случайно, при посещението си в България през 1988 г. известният културолог Кенет Кларк, на въпроса как вижда българските културни образци от него време, отговори просто  с "византийско провинциално изкуство", на което някой наши учени тогава реагираха възмутено, неразбирайки всъщност каква висока оценка са получили.

Близкостоящата до Константинопол България по това време всъщност играе ролята на ретранслатор на ромейските и създател на свои идеи към останалия православен свят.

Кръстоносните походи изиграват лоша шега и на папския престол като цяло. В резултат на тях, наследниците на западноевропейските варвари, които са 95% неграмотни, насъсквани срещу неверници и схизматици от също такъв процент неграмотни прелати (схизматичен, за какъвто е смятан и Православният свят), при досега с пъти по-високата култура на Ромейската империя и Арабския халифат се връщат у дома не само уморени и често - забогатели, но и променени и вече задаващи си въпроси. След което до Ренесанса, Реформацията и т.н. явления е само една крачка. И тя е направена, къде по-рано (Италия), къде по-късно (в останалата част на Европа).

Като още по-естествено е вносът на идеите на Ренесанса, т.е. възраждането на античната култура да се направи от мястото, в което тази култура никога не е умирала напълно - Ромейската империя. Още повече, че в умиращата на Изток империя има инфлация на образовани и учени кадри. Процесът е същия, като този в Източна Европа след промените от 1989 г.: много на брой останали ненужни учени кадри, ниско заплащане на тези, за които има работа в страната и търсенето им на Запад поради некачествената система на либерално образование, наложена там.

Още повече, че с развитието на градовете и появата на буржоазия (от нем.-граждани) се отваря "пазарна ниша" за такива кадри - познанието на гръцки език. И процесът набира сили - неколцина ромейски учени и литератори от епохата на Палеолозите (монахът Варлаам, учител по гръцки на Петрарка; ученикът на Варлаам Леонции Пилат, учител пък на Бокачо; Мануил Хризоларас, преподавател в университетите във Флоренция и Падуа; Георги Гемист Плетон, основал с помощта на Козимо Медичи "Платонова академия" във Флоренция; ученикът му Весарион Никейски, повлиял върху Поджио Вричиолини и Лоренцо Вала; и др.) се пренасят да работят в Италия и да влияят върху далеч по-известните след време техни възпитанци, превърнали се в мастити ренесансови фигури. Въпреки тогавашните неудобства от живота на Запад - в градове приличащи на села (до 5000 д.), с отпадни води, изливащи се направо на улицата (поради липса на канализация) и т.н.

Към края на Ромейската империя вече упадъкът й си личи и с просто око - в митниците на търгуващите от Константинопол генуезци се вливат 200 000 златни номизми, докато в императорските само 30 000, т.е. седем пъти по-малко, при сватбата на Йоан V с дъщерята на Кантакузин в двореца вече няма нито един златен съд, след като всичко ценно вече е отишло за нескончаемата гражданска война и др. Но на фона на ядящата с ръце западна аристокрация, чистеща ги след това в брадите си, на фона на къпещите се веднъж годишно през лятото западняци, независимо от имотното им състояние разликата все още е съществена.

Къде са нашите деди по това време?

Макар и винаги считани за варвари от ромеите, те не стоят далече от тях, а продължават да разпространяват своята култура и писменост предимно в славянския свят. Като съвсем спокойно можем да наречем тяхното дело, подобно на вече навлязлото в медиавистиката "Византия след Византия", като

 

"България след България".

Вече многократно споменах, че влизащите в пределите на Българската империя Влашко и Молдова (т.е. бъдещата Румъния) са под силното влияние на старобългарската култура. Влияние, докарало националистическата вече румънска доктрина до степен да провъзгласи Румъния като наследник на Древния Рим, чрез тезата за романизованите даки (едно от родствените с тракийското племе на гетите племена), търсейки основание в пълния си със славянски примеси латински език, който говорят северните ни съседи. И в признанието, дадено на цар Калоян като "цар на българи и власи", доктрина, твърдяща за създаването от Калоян на "Румъно-българска империя" през 1185 г., кръщаваща днешната си държава като Румъния (т.е. Рим) и осейваща градовете си с капитолийски вълчици на килограм. Макар и възприемайща латиницата за официална и почиствайща черквите си от старобългарските надписи при реконструкцийте им по времето на Чаушеско. Разбира се за имперския орел на герба на Румъния да не говорим.

Подобно е положението и с другата ни съседка Сърбия. България винаги е била за Сърбия това, което е Ромейската империя за самата България. Като особено от края на ХІІІ - ХІV в. е почти практика принцеси от българския царски двор да се женят за сръбски владетели:

Стефан Владислав (1234-1243 г.), женен за Белослава - дъщеря на цар Иван Асен ІІ;

Стефан Урош ІІ Милутин (1282 - 1321 г.), женен за четвъртата си съпруга Анна Българска - дъщеря на цар Георги І Тертер, майка на Стефан Дечански;

Стефан Урош ІІІ Дечански (1321 - 1331 г.) с първа съпруга Теодора Българска, дъщеря на цар Смилец, майка на Стефан Душан;

Стефан Урош ІV Душан (1331 -1351 г.), женен за Елена Българска, сестра на цар Иван Александър, майка на Стефан Урош V;

Стефан Урош V ( 1355 - 1371 г.), женен за влашка принцеса, като имаме предвид, че Влашко през ХІV в. е част от българските територии.

От само себе си се разбира, че в присъединената към България по времето на цар Самуил Черна гора (твърди се, че затова е и името й Зета - поради брака на пленения черногорски княз Иван Владислав с дъщерята на цар Самуил, Теодора-Косара) и към близката и често васална Сърбия по времето на Първата Българска империя, попаднали заедно с нас под ромейска власт, българският културен православен цивилизационен модел също присъства, макар и без ромейски (както е в случая с Русия) усилия.

След падането и на Втората Българска империя пък под османска власт, в Сърбия вече живеят и работят Григорий Цамблак, дякон Андроник (Андрей) и Константин Костенечки, а също и много сърби-монаси обучени в манастирите на Гриторий Синаит и на Теодосий Търновски в България докато е съществувала. За имперските орли на гербовете на съвременните Сърбия и Черна гора също няма да говорим.

За Македония съвсем пък няма смисъл да говорим. Тя до 50-те години  на ХХ в. се смяташе като част от България, заради нея сме воювали в двете световни войни, до голяма степен заради нея сме в това положение, в което се намираме сега, като националнооотделителните процеси там са на практика от средата на 40-те години на ХХ в.

За християнизацията на Русия вече се писа, но понеже тя най-ярко отразява характера на израза "България след България", ще се спра на нея малко по-подробно.

След татарското нашествие, когато разпокъсаните руски княжества са завладяни  под формата на по-скоро васална зависимост, на преден план излиза Московското княжество. Там, като митрополит на Литва и православното население на цяла Русия се установява сподвижникът-исихаст на патриарх Евтимий, българинът Киприан (1336 - 1406 г., признат за светец 1472 г.). Постепенно "Московията", както се е наричало Московското княжество и у нас до време на българското Възраждане, придобива имперски мераци.

Съвременната руска историография се опитва да изкара Московското княжество като продължение на Римската и Ромейска империя. И по-този начин обосновава идеята си за Москва като за "Трети Рим", издигайки брака на московския велик княз Иван ІІІ Василиевич (1462 - 1505 г.), князът, завършил политическото обединение на земите разположени около Москва, за племеница на последния ромейски император Константин ХІІ Драгаш и фалшификата с "шапката на Владимир Мономах", за признаване на приемствеността между Москва и Ромейската империя. Само че тук има една подробност:

-          първо, че т.нар. "Шапка на Мономах" (специални раменни знаци  на княжеското достойнство, уж предоставени на Иван ІІІ от ромейския император като продължител на империята) е фалшификат, разобличаван нашироко от съветската историография (все пак тогава руският национализъм беше доста по-слабо проявен от сега);

-          второ, че Русия е обявена за "царство" (точно това е терминът) по времето на внука на Иван ІІІ - Великият княз Иван ІV Василиевич (1533 - 1584 г.), с прозвище "Грозни" (или "Ужасни", както неграмотните съвременни преводачи от английски го превеждат у нас) през 1547 г., който впоследствие превзема Казанското ханство (1552 г.) и се обявява за "цар болгарский".

Друга имперска титла в Русия не съществува до времето на Петър І (1672 - 1725 г.), когато той пък я препотвърждава, но по западен маниер, приемайки титлата "император".

Какво общо има тук обаче Казанското ханство?

След завладяването на Волжка България от татарите, нейните земи попадат в средата на земите на татарската Златна орда, като столица на Ордата става волжкобългарския град Болгар. Впоследствие Волжка България получава известна автономия, а като нови български владетели се споменават Осан (Асен?) и Махмат Салтан (1376 г.), като център на Волжка България или т.нар. "Северна Мека" (след преместване на татарската столица в гр. Сарай) отново е гр. Болгар. По-късно българската столица пак е преместена (ХV в.), но този път в гр. Казан.

След разпадане на Златната орда от нея отпада Казанското ханство, в което естествено вече има и татарски примес. Ханството влиза заедно с Ногайската орда, Кримското и Астраханското ханства в подкрепяния от Османския султанат Ислямски фронт срещу агресивната от ХІІІ в. Русия. В такъв момент идва превземането на гр. Казан от Московията, след което аристокрацията на Волжка България се прелива в руската (около 40% от руската е с български корен или това са 500 аристократични български фамилии според проф. Алфред Халиков от АН на Татарстан), руският владетел сяда на ханския български престол на Волжка България и се обявява за "цар", каквато титла в Казан не съществува, но е съществувала в Търново в лицето на овакантения български престол, а Русия започва териториалното си разширение в Азия напредвайки средно със 120 км2 на месец, независимо дали е в състояние на война или на вътрешни междуособици. Тоест Иван ІV Грозни използва грешката, която правят западните хронисти от времето на цар Иван Асен ІІ, бъркайки двете държави, за да "седне" на авторитетния  царски български престол, но в Търново, който в този момент е осиротял. Така се ражда митът за "Дядо Иван", който ще освободи поробеното (пардон, "поприсъственото") българско население, което се явява този път негово подопечно, макар и само формално.

Отново се е появил поредният силен претендент за българския престол. Който на всичко отгоре може да го използва като път към възкачването на станалия митичен, особено за православието, Константинополски трон с всички права за наследяването му. Тук оставям риторичен въпроса, дали можем да считаме Търновското царство за унищожено при наличието международно признание и на все още стичащи се кандидати да седнат на неговия авторитетен и величествен престол?

 

Юрий Михайлов

12 февруари 2011 г.




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: yuriy
Категория: Други
Прочетен: 213211
Постинги: 33
Коментари: 332
Гласове: 89
Архив
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031