Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.03.2011 18:59 - Българите и Римския свят ІІІ
Автор: yuriy Категория: История   
Прочетен: 1423 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 17.03.2011 19:17


КРАЯТ НА ЕДНА ЕПОХА. ФАТАЛНОТО НА ШЕСТВИЕ НА ВАРВАРИТЕ

Дори и да се окаже, че по произход българите не са тюркско племе, вероятността за което става все по-голяма, проникването на тюркския етнически елемент на територията на Ромейската империя също започва от VІІ в. Като първоначално част от тюрките са асимилирани от местното население, а друга - успява все пак да запази своята индентичност.

 

ОПАСНОСТТА
През ХІ в. от изток в Мала Азия нахлува нова мощна вълна крайно войнствени номади, принадлежащи към огузко-тюркменския клон на тюрките, част от племенната общност канък. Тяхната селджукска орда е наречена на името на предводителя си Селджук, който е родоначалник на династията на селджуките. Държавното им обединение е създадено през втората половина на Х в. (времето на българския цар Петър І) между Бухара и Самарканд, а към края на века те приемат исляма (по времето на българския цар Самуил, доста след 921 г., когато пък волжките българи, доста преди селджуките правят същото), който става идейното им оръжие, тоест основата за борба с "неверниците". През 1044 г. (малко след въстанието на Петър ІІ Делян по нашите земи) започват завоевателните походи на тюрките в Близкия Изток. Първоначално е покорена Персия, а през 1055 г. пада и резиденцията на халифа (мюсюлманския духовен водач) град Багдад. Вождът на селджуките Тогрул бег принуждава халифа да му преотстъпи титлата "султан". Постепенно към държавата на Великите Селджуки са присъединени териториите на днешните Ирак, Сирия, Азърбейджан  и част от Армения, а първите набези за завладяването на Анадола, който по това време е в ръцете на ромеите, са през 60-те години на ХІ в. Повратен момент в това завладяване е битката при Манцикерт (съвременен Малазгирт), близо до ез. Ван през 1071 г. (времето на въстанието на Константин Бодин и Георги Войтех у нас). След разгрома на ромейската армия на тази дата, настъплението на селджукските тюрки е неудържимо, а в ръцете им пада почти цяла Мала Азия чак до егейското крайбрежие. След което настъплението изведнъж спира.

Създадената в Мала Азия селджукска държава е полунезависима от държавата на Великите Селджуки  и се нарича Румски (т.е. Римски) султанат. Тя, въпреки гръмкото си име, говорещо за нейните претенции, е по-скоро племенен съюз от полусамостоятелни бейлици и емирати, обединени от съвместните завоевателни походи на базата на племенно опълчение и водена от съвет на старейшините (курултай), упражняващ едновременно шериата (мюсюлманското право) и обичайното право на огузите (тюре).

През 1097 г. Румският султанат не е в състояние да се противопостави на първите кръстоносни походи и от 1116 г., поради преместване на столицата му в гр. Коня, се превръща в т.нар. Иконийски султанат. На 1 август 1243 г. (две години след смъртта на цар Иван Асен ІІ у нас) армията на Иконийския султанат претърпява поражение от завзелите междувременно Средна Азия и Иран монголи (което почти съвпада по време с разгрома на Волжка България също от татаро-монголите и появата им и у нас) и селджукските султани стават васални на монголските ханове. Явно васалитетът е основна форма на държане в подчинение на покорените от огромното монголско ханство народи (например Руските княжества, Волжка България, Румския султанат и др.).

След монголското нашествие сепаративните децентрализаторски тенденции вземат връх и в Румския Иконийски султанат, насърчавани от самите монголи. През 1307 г. (времето на цар Теодор Светослав у нас) монголите удушават и последния селджукски султан, като още в края на ХІІІ в. селджукската държава се разпада на 12 независими бейлика. От тях големи бейлици са Караманския, Айдънския и Гермиянския.

Единият от тези бейлици - Османският е по-малък и много по-слабо развит. Основател му е Ертогрул, водач на ойгузкото племе кайъ. Бейликът е със статута на удж, т.е. пограничен, полунезависим в селджукската държава, чието задължение е да защитава султаната от външните неприятели. Като уджбейовете  разполагат с неограничена свобода да организират походи за заграбване на плячка и нови територии, по какъвто начин се разширява и Османският бейлик. Около 1281 г. (четири години след въстанието на цар Йвайло у нас) Ертогрул умира и е наследен от сина му Осман, чието име приема бъдещата държава, съществувала до 1923 г.

В ранните завоевателни походи на Осман, освен племенното му опълчение, участват и газии - фанатични мюсюлмански борци срещу "неверниците", както и дервишките (монашеските) организации на ахи и бабаи. През 1289 г. иконийският султан назначава Осман за удж бей и присъединява Ескишехир към неговите владения, а след десет години последният селджукски султан Алаеддин Кейкуаб ІІІ, вследствие на избухнало въстание, е принуден да бяга от Коня. От този момент Осман бей вече действа напълно самостоятелно, 1299 г. е приета за основаване на неговата държава, въпреки че и той, и синът му Орхан (подобно на цар Смилец у нас) продължават да са васали на монголските ханове.

След смъртта на Осман през 1324 г., след кратка, но остра династическа криза, неговият син Орхан (1326-1359 г.) поема ръководството на Османския бейлик, на 6 април 1326 г. покорява Бурса и прави от града своя нова столица, а след това се насочва и на югозапад към разтърсения от криза бейлик Кареси, присъединява го (1345 г., по времето на българския цар Иван Александър), след което османците се установяват върху източните брегове на Дарданелите. Така към средата на ХІV в. към подстъпите на Балканите е създаден мощен османски плацдарм.

Разбира се от вплетените в своите традиционни противоречия балкански държави отначало никой не обръща сериозно внимание на създаващата се нова голяма опасност. Европа съвсем доскоро е била пометена от нашествието на татаро-монголите, на които тюркските народи, включително сред тях и Османският бейлик, все още са васали. И надеждите за справяне и с този незначителен нов азиатски завоевател, въпреки наличието на малки (от по около 10 000 д.), но все пак добре въоръжени армии, водени от разпокъсани държави, каквито са европейските по това време, са съвсем реални.

 

СЪСТОЯНИЕТО НА ХРИСТИЯНСКАТА СТОЛИЦА

България винаги, включително и днес, е водила нормалното си и независимо съществуване, когато държавата, владееща Босфора не е била или прекалено силна (Ромейската империя при императорите Юстиниан І и Василий ІІ например) или прекалено слаба (Ромейската империя след 1261 г.). При първият случай страната ни е била завладявана от господаря на Босфора, а при вторият - от идващите от изток народи.

Точно по времето на османското достигане до Балканите, остатъчната Ромейска империя се намира в състояние на граждански войни, водени предимно между привържениците на централизацията и тези на децентрализацията на Империята. Особено опустошителна е войната от 1341-1347 г., в която се намесват и българи и сърби и откъсват още територии от обезсилената империя. По време на тази война враждуващите групировки използват тюркски наемници от Мала Азия и по този начин сами им показват пътя за бъдещото нашествие на балканските земи. На всичко отгоре положението на Империята е влошено и от настъпилата през 1348 г. чумна епидемия, идваща от Азия през Крим и унищожила като цяло 85 милиона души от неголямото население на Земята.

Съществува и още един нюанс, разделящ ромейското общество, който вместо да усили, каквато му е целта, допълнително отслабва Ромейската империя - стремежът към възстановяване на унията (съюза) с Рим.

След разпадането на силната сръбска държава последвало управлението на цар Стефан Душан и неуспехът на опита за съюз с българското царство, на 15 декември 1355 г. поредният ромейски император Йоан Палеолог изпраща послание до папа Инокентий V в Авиньон с предложение за възстановяване на унията между Рим и Константинопол под върховенството на папството. Писмото естествено поражда силна опозиция в Константинопол, групирана около патриарх Калист.

Унията все пак е сключена през октомври 1369 г. от папа Урбан V и император Йоан V Палеолог. Но естествено не е призната от ромейското духовенство и широки кръгове от ромейското общество. Защо?

Западната църква водена от папата, според преобладаващото обществено мнение в Константинопол и прилежащата му империя, е еретическа и схизматична и носи главната вина за състоянието на ромейската държава, насочвайки рицарите на ІV Кръстоносен поход (1204 г.) срещу нея. Такива подробности, че всъщност водената от своите търговски амбиции Венеция и желанието за мъст лично на нейния дож Енрике Дандоло, а не папският престол е отклонил рицарите към Константинопол са само дребни детайли за общественото мнение. За което евентуален съюз с католическия запад е по-страшен и от най-страшното зло в света на вярващите християни - съюза с дявола. В резултат на удара, нанесен на Ромейската империя от католицизма дори се забелязва известно грецизиране на империята след 1261 г., изразяващо се в наченки на толериране на елинското и отхвърляне на всичко латинско. Ромейското общество тогава е разделено от твърдения вариращи от: "По-добре тюркски тюрбан сред града, отколкото латинската митра", до такива, но малцина, подкрепящи съюза с папата.

 

ПОЛУМЕСЕЦЪТ СРЕЩУ СТОЛИЦАТА НА КРЪСТА

Нашествието

Още по време на междуособиците между Йоан Кантакузин и Йоан Палеолог (1341-1348 и 1351-1354 г.), в помощ на Кантакузин се явява синът на Орхан бей  - Сюлейман. Неговите отряди заемат крепостта Цимпе на Галиполския полуостров (1352 г.) и въпреки обещаните от самия Кантакузин 10 000 златни номизми, ако османците опразнят крепостта, използвайки едно голямо земетресение, сринало доста крепостни стени, те окупират и нови селища, сред които е и важната крепост Калиполи (март 1354 г.). След тази инвазия, новите нашественици никога  повече не напускат Балканския полуостров, като достигат в края на краищата до самото сърце на Европа - Виена, но през ХVІ-ХVІІ в. И всичкото това -

под идейното знаме на исляма, ръководени от неговата догма "джихада", която означава водене на непрекъсната, постоянна война с "неверниците" християни.

Като джихадът всъщност е прикрите и на другата основна идея, този път от областта на икономиката, каквато е войната. Тоест грабежа на покорените територии. Идеята на войната, от самото отбелязано начало някъде през зората на съществуването на човечеството, та чак до днес.

Първите инфилтрации на тюрките на Балканите, които датират още от началото на ХІV в. дори не са дело на Османския бейлик, а на племената от големите бейлици Айдън и Кареси. Точно те са поканени като съюзници на Кантакузините срещу Палеолозите. Така че фронтът е общ, ислямо-тюркски, а не само османски.

Тук трябва да спомена, че Константинопол не е съвсем изцяло копие на Рим. Строен на мястото на тракийското или гръцко селище Бизантион, но по време, отдавна повлияно от варварските нашествия, във фортификационно отношение той е много повече от Рим. А Империята дължи изцяло дълговременното си съществуване най-вече основно на неговите яки стени. И дори и в състоянието, в което се намира през ХІV-ХV в. след толкова много варварски атаки, не се превзема лесно, а за това е необходима голяма предварителна подготовка, включваща и наличието на мощен флот. Затова и тюркската инвазия на Балканите, макар и осъществена от множество номадски тюркски племена, постепенно приема формата на добре планирана предварително акция.

Първата тюркска обсада на Константинопол е още през 1359 г., но разбира се е безуспешна. Тюркските народи все още нямат реална представа с кого точно си имат работа.

Преди нея, непосредствено със стъпването на полуострова и превземането на крепостта Калиполи, непрекъснатите нападения на акънджийските отряди разоряват стопанството, обезлюдяват селищата, изтощават населението. И това е османската тактика на воюване на гъсто осеяните с крепости Балкани. Изцяло сухоземните или малките крепости остават изолирани и се оказват съвсем безпомощни срещу големи (между 30 и 130 хил. души), каквито са леките и подвижни тюркски, армии

Така е превзет Одрин през 1362 г. и е превърнат в столица на султаната, показвайки реалните му бъдещи намерения. Годината е условна, понеже в историческата наука няма единно мнение за това събитие - от 1361 до 1371 г. заради състоянието на ранната османска изворова база. 

Българската историография приема датата 1362 г., на основата на избухналата през 1364 г. българо-ромейска война, в която на българска страна участват и османски наемници.

През 1362 г. Мурад І (1359-1389 г.) приема титлата "султан", с което повишава авторитета си на "пръв между равни" сред останалите тюркски бейлици. Одрин пък става плацдарм на новата лъчеобразна експанзия. Целта е да се завладеят нови територии и да се установи контрол върху основните пътища на полуострова. За да се черпят сили от покорените народи и техните ресурси. Като и тук (подобно на монголите) е използван широко васалитета като форма на зависимост, компенсираща собствените ограничени ресурси и едва след смъртта на владетеля на дадено владение се преминава към неговото пряко управление. Все пак Средна и Мала Азия, които са чест обект на инвазии, и транзитно преминаване на нашественици, нямат чак такива условия за създаване и оцеляване на човешките ресурси. Например и днес в застаналия на "Пътя на коприната" Афганистан, човешката продължителност на живота е към 30 години.

Първоначално три акънджийски отряда се насочват към близките до Одрин градски центрове, разположени при това по големите пътища - Стара Загора и Пловдив, Карнобат и Ксанти. Цар Иван Александър (1331 - 1371 г.) е принуден да сключи мир и да се признае за османски васал (което го конфронтира с основните християнски сили в района за момента - с Ромейската империя, Унгария и Савойския граф Амедей VІ Савойски,), а акънджийските отряди, водени от Евренос бей се насочват към Беломорието, достигайки Скопие и Призрен. Последва битката при Черномен (26 септември 1371 г.), в която коалицията от местните християнски владетели Вълкашин, владетел на Прилеп и Углеша, владетел на Сяр, е разбита, а османски васали стават:  крал Марко, наследник на Вълкашин; деспот Константин, управител на Велбъжд (Кюстендил), Петрич, Струмица, Щип и др.; и Богдан Жупан, владеещ земите северно от Солун. Ромейската и Българската държава също приемат османски сюзеринитет.

Вторият етап от завладяването на полуострова е след смъртта на цар Иван Александър (1371 г.), като към 1386 г. тюркските отряди вече владеят София (където се кръстосват всички основни пътища на Балканите), Самоков и Ихтиман (подстъпите към София), Ниш (контролиращ пътищата към Македония и стария римски път Виа Диагоналис към Сърбия) и др. Това активизира сръбският княз Лазар и босненският крал Твъртко и при гр. Плочник те разгромяват османските отряди. След битката при Плочник османският сюзеринитет е отхвърлен от новия български цар Иван Шишман, който има намерение да се включи в християнската коалиция и дори, въпреки че е османски васал, не изпраща войски в османска подкрепа.

На следващата година в деня на св.Вид (15 юни 1389 г.) на Косово поле сръбско-босненската войска обаче е разгромена, синът на княз Лазар княз Стефан Лазаревич се признава за васал на османците, а сега цар Иван Шишман вече лично е принуден да потвърди османската зависимост.

След битката на Косово поле пък новият султан Баязид е принуден да се върне в Мала Азия, където със силите и на своите васали се насочва към непокорните бейлици, водени от Аднанския бейлик. Но властта му в Мала Азия не може да бъде безпрекословна, докато независимостта си запазва и бейликът Караман.

През 1393 г. Баязид отново се връща на Балканите и на 17 юли 1393 г. е превзет Търново от 30 000-ен отряд, а цар Иван Шишман е обсаден в Никопол. Той умира две години по-късно, в качеството си на османски васал (удушен на 3 юни 1395 г.), като относителната му пасивност спрямо християнско-мюсюлманския конфликт се обяснява и с местоположението на Търновското царство, най-често обкръжено от други османски васали. Независимо от народните предания, в които цар Иван Шишман ръководи съпротивата на народа срещу завоевателите, само върху един скален надпис от ХІV в., намиращ се пред входа на крепостта Боженишки Урвич (на 23 км от Ботевград) имаме писмено свидетелство за това, че управителят на Софийска област протосеваст Огнян, през 1378 - 1385 г. воюва с османските орди.

На следващата 1396 г., в резултат на подкрепата му за кръстоносната армия на Сигизмунд, е пленен и отведен в Бурса и царят на Видинското царство Иван Срацимир, където умира вероятно удушен. И тук средновековната независима българска история следва да завърши, както пише по учебниците, ако не бяха някои нови факти. А именно - че единственият син на цар Иван Срацимир Константин ІІ Асен е български цар между 1396 и 1422 г., като не е известно дали е напуснал Видин през 1396 г. или не. Но от сведенията за него от съвремнниците остава впечатлението, че Видинското царство продължава да съществува след 1396 г. като васално на султана. А такива сведения са:

-          според решение на Големия съвет на търговската република Дубровник от 28 ноември 1398 г. се удължават с 5 години пълномощията на консулите в „страните Славония, Босна, Срем и България“ т. е. България е третирана наравно с независимите банства Славония и Срем и със също така самостоятелното кралство Босна;

-          според ромейската хроника на Псевдо-Сфранцис в битката при Чамурли, Софийско през 1413 г. на страната на султан Мехмед I срещу Муса Челеби се сражават войските на „владетелите на Сърбия и България и на василевса“ (има се предвид ромейския император Мануил II Палеолог);

-          пак по повод същите събития ромейският историк Михаил Дука дава следната информация: „Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, България, Влахия, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея…“ т. е. уж изчезналата от картата на Европа България има „посланик“;

-          в хрониките на Костенецкия събор от 1414–1418 г. неизменно присъства герба на „императора на България“ (три лъва върху златен щит и над тях царска корона). Същият герб е прерисуван от арабски пътешественик няколко десетилетия по-рано от щитовете на стражата на цар Иван Шишман;

-          през 1396 г., когато би трябвало да е паднало окончателно Видинското царство, няма данни за превръщането му в османски санджак. Такива данни се появяват за пръв път в османските документи чак през 1430 г.

При т.нар. "въстание на Константин и Владимир-Фружин" от 1408–1413 г. вероятно Константин, включвайки се в създадената от крал Сигизмунд Люксембургски християнска коалиция срещу тюрките, се опитва да подкрепи едновременно и братовчед си Фружин в опита му да отвоюва бащините си владения.

Известно е, че Константин II Асен умира на 17 септември 1422 г. в Белград - това е отбелязано от няколко независими източника:

·   от Константин Костенечки,

·   в Руския хронограф,

·   в сръбския Бранковичев летопис

·   и в една приписка в ръкопис № 125 от сбирката на Хилендарския манастир, където той е наречен „цар български“.

 

Още на следващата година след превземането на Търново (а според някои твърдения по време на обсадата на българската столица), нашествениците обсаждат отново и Константинопол. Обсадата трае няколко години, през които отрядите на Евренос бег междувременно подчиняват и Каталунската държава в Средна Гърция; на север тюрките с помощта на своите васали крал Стефан Лазаревич, крал Марко и деспотът на Велбъжд и  Северна Македония  Константин Драгаш, поставят във васална зависимост Влашко, водено от воеводата Мирчо Стари (1386-1418 г., защо ли също известен  като съюзник на българите?), въпреки че не спечелват битката при Ровине (17 май 1395 г.); отразяват заради лошата координация между рицарите, участващи в него (25 септември 1396 г.) кръстоносния поход на Сигизмунд (около 60 000 рицари); подчиняват Видин (1396 г.); и др.

Константинопол обаче не пада. Продължава да извършва доставките си по море. Това принуждава султан Баязид І през 1396-1398 г. да построи на Анадолския бряг, в най-тясната част на Босфора, крепостта Анадолухисар. Тя трябва да контролира и спира движението на кораби към ромейската столица. След построяването на крепостта следва нова обсада на царствения град.

Тук обаче се появява ново усложнение за обсаждащите - от изток нахлуват войските на монголския хан Тамерлан. През 1400 г. войските му са на османска територия и превземат гр.Сивас. Освен това беят на бейлика Караман Алаеддин (или Аладин, както го наричаме в Европа) се е възползвал от османската заетост на Балканите, за да разшири владенията си. Той завладява Анкара и Бурса. Но това коства независимостта на самия бейлик - през 1397 г. на войските на Алаеддин е нанесено сериозно поражение, през есента самият Алаеддин е екзекутиран, а бейликът му е присъединен към Османския султанат.

Не толкова щастлива обаче е развръзката за османския султан Баязид І при отразяване агресията на Тамерлан. Решителната битка между армиите на Османския султанат и Монголското ханство става край Анкара на 28 юли 1402 г., където превъзхождащата пък по численост монголска армия (между 120 000 и 160 000 войници) прегазва тази на Баязид. Самият Баязид е пленен в боя заедно с двама от синовете си, по време на пира след победата е принуден да служи като табуретка на Тамерлан, докато сръбската му съпруга е заставена да сервира гола на победителите, а по-късно - на 3 март 1403 г. се отравя, узнал за по-нататъшните намерения на Тамерлан (отвеждане в столицата на монголите Самарканд като доказателство за спечелената битка).

Макар и да се нарича вече султанат, създаденото с цел грабеж племенно обединение на османците, престава да съществува, връщайки се със 100 години назад в монголо-татарската схема на владеене, т.е. към бейлишките си години. Земите му в Мала Азия са опустошени, бившите бейлици са възстановени, а останалата османска земя е разделена между тримата синове на Баязид - Сюлейман, Муса и Мехмед. Следват години на междуособица между тримата братя и глътка въздух за балканските народи (тогава избухва т.нар. "въстание на Константин и Владислав-Фружин"), ново консолидиране на бейлиците около османския в Мала Азия (разбира се не доброволно, консолидиране, за което е нужен мир на Балканите) и разгром от венецианците по море (29 май 1416 г.).  След което е проведена нова османска обсада на Константинопол и Солун (юни 1422 г.). Като вече е използвана и артилерия срещу стените на ромейската столица (август 1422 г.). Обсадата обаче отново е снета поради влошаване на политическата ситуация в Анадола. Разбира се, пак не без участието на опитната ромейска дипломация.

Опитите обаче да се организира нова военна експедиция спрямо азиатския нашественик, възглавявана от влашкия владетел  Дан ІІ и унгарския крал и свещен римски император Сигизмунд през 1423 г. също не дават очаквания резултат. Частичен ромейски успех е само изчистването на целия полуостров Пелопонес от останалите латински владетели (1430 г.), но той се обезсилва от завладяването на Солун от османците (29 март 1430 г.).

И пак се стига до нова уния с католическия запад (последвала Фераро-Флорентинския събор от 1438-1439 г., най-амбициозния опит за съюз между двете църкви), радваща се на още по-голяма православна опозиция, особено силна сега пък сред ромейските търговци. Но и до нов кръстоносен поход, този път воден от полско-унгарският крал Владислав ІІІ Ягейло, трансилванският воевода Януш Хуниади, сръбският деспот Георги Бранкович и влашкият воевода Влад Дракул. През 1443 г. походът на 25 000 рицари тръгва по Виа Диагоналис с успех, като ангажираният главно в Мала Азия османски султан Мурад ІІ (1421 - 1451 г.) е принуден да сключи мир. Но през есента на 1444 г. в битката при Варна, след като султан Мурад ІІ изтегля основните си сили от Мала Азия, султанът успява все пак да разгроми армията на кръстоносците (този път само 16 000 рицари). Под стените на Варна освен Владислав Ягейло, загива и самата кръстоносна идея. През ноември 1463 г., десет години след падането на Константинопол, папската курия обявява началото на нов поход, начело с водача на албанската съпротива Георги Кастриоти (Скендер бег), но поради смъртта на папа Пий ІІ походът се проваля.

След разгрома на похода на Владислав ІІІ Ягейло, султан Мурад ІІ решава да се справи с владетеля на Трансилвания Януш Хуниади, който стои на пътя към Сърбия и най-силната в Средна Европа по това време Унгария. Както и да приключи със съпротивата в планинска Албания и полуостров Пелопонес. При обсадата на крепостта Истмос в Пелопонес отново е използвана атилерия, но този път успешно. Втората битка на Косово поле, този път с Януш Хуниади (октомври 1448 г.) също приключва с успех за османците. Но в Албания походът отново се проваля. Пътят към Сърбия и Унгария вече е открит. Обаче към ромейската столица все още - не.

Падането на Константинопол

На 18 февруари 1451 г. след официалното встъпване във властта на новия султан Мехмед ІІ, е разпространена вестта за кончината на стария султан Мурад ІІ. Това закъснение се прави поради две причини: опасността от бунт на еничарите и поради опасенията от опит на Ромейската империя да противопостави претендента Орхан на престолонаследника Мехмед.

Управлението на султан Мехмед ІІ започва в една сравнително спокойна за Османския султанат европейска политическа атмосфера. Султанът възобновява всички споразумения, сключени преди него с основните сили на християнския свят:

-          през април 1451 г. дава тържествено обещание на ромейския император Константин ХІІ Палеолог, че договорите сключени между техните предшественици ще се спазват добросъвестно и като султана дори отпуска рента от 30 000 дуката за пребиваващия в Константинопол Орхан,;

-          на 10 септември 1452 г. подписва специално споразумение с Венеция за установяване на мирни отношения между двете страни;

Деликатността в поведението на Мехмед ІІ цели да успокои ромеите и да им притъпи вниманието.

В началото на управлението Мехмед ІІ среща най-сериозни трудности в Анадола, където най-отявлен противник на Османската династия е караманският емир Ибрахим (съюзник и на кръстоносците от походите през 1443-1444 г.), отхвърлил васалната си зависимост от султаната още в периода на междуцарствието в султаната. Първите османски операции срещу Ибрахим са неуспешни, но впоследствие съпротивата на караманския емир е сломена и основните договорни задължения на Ибрахим към султана - възстановени.

След завръщането си в Одрин Мехмед ІІ започва подготовката за нова обсада на Константинопол. От военна гледна точка най-ефективното начинание на султана е изграждането на система от укрепления на север от града, на европейския бряг на Босфор. Нейното строителство е поверено на трима везири, които трябва да приключат за своя сметка. Те събират над 6 000 строители и на 15 април 1452 г. започват строителството. То продължава четири месеца и е завършено на 31 август. Новата крепост, наречена Румелихисар, е построена в най-тясната част на Босфора, където ширината достига 660 метра. Със завършването на крепостта се затваря достъпа на плавателни съдове от Черно море до Константинопол, тъй като топовете, разположени в Румелихисар и срещуположната Анадолухисар, могат да осъществят преграден огън. Преминаването на всички кораби през Босфора става само с разрешението на османския командващ крепостите и след като са платили определена такса.

Султанът напуска строежа на 28 август и посвещава три дни на изучаване на фортификациите на Константинопол. А още след завръщането си от Анадола в Одрин, той специално изучава проблемите на артилерията. Негов съветник и консултант е един унгарец, изключително вещ в артилерийското дело. Под ръководството на султана унгарецът проектира и отлива нови модели  огромни и далекобойни топове. Именно те изиграват голяма роля за пробиване крепостните стени на ромейската столица.

Същевременно Мехмед ІІ изгражда и много силен флот, който по традиция се намира под командването на санджакбея на Галиполи.

Ромейският император Константин ХІІ протестира още при строежа на Румелихисар, но никой не обръща внимание на неговите възражения. Тогава той заповядва в столицата веднага да бъдат събирани хранителни запаси и да се ремонтират някои крепостни стени.

През 1452 г. императорът изпраща своя брат Йоан да търси помощ от западните сили и римския папа. Венеция и Генуа обаче предпочитат да поддържат добри търговските си връзки с османския султанат, а не да се месят в в назряващия конфликт. Само Неапол изпраща флотилия, която след време изтегля. Папата от своя страна смята, че е настъпил изгоден момент за практическа реализация на Фераро-Флорентинската уния от 6 юли 1439 г. В отговор на ромейте, на 26 октомври 1452 г. в Константинопол пристига папския легат кардинал Исидор, бивш митрополит на Москва, известен привърженик на съюза между православието и католицизма. След продължителни преговори на 12 декември 1452 г. в катедралата "Св. София" тържествено е подписана новата уния. Присъства императорът и целия му двор. В Константинопол вече няма силна опозиция срещу унията, но и папата повече няма възможност да организира кръстоносен поход срещу османците.

А и настроенията срещу католиците са останали предишните. Още повече, че жителите на града са свидетели, как Венеция и Генуа завладяват част от ромейските земи и провеждат католическа асимилация на православното население.

През февруари-март 1453 г. азиатските и европейски контингенти на османската армия, между които има и сръбски подразделения, са концентрирани около ромейската столица. На 2 април пристига и султан Мехмед с което се приключва с подготовката за превземането на града.

Сухопътната армия на обсадителите наброява 150, 200 и дори 400 000 души (според различните източници).

Флотът по османски данни разполага със 150, а според ромейски - с 420 единици.

Срещу тях ромеите противопоставят едва 9-10 000 войници и около 3-4 000 чужди наемници. След началото на обсадата Венеция изпраща малка флотилия, натоварена с вйници и провизии, но тя не успява да проникне през османската обсада. В края на март 1453 г. папата наема три генуезки кораба, натоварени с амуниции. Освен тях, осезаема военна помощ оказва и генуезкия отряд на прочутия специалист по отбрана на крепостни стени Джовани Джустиниани, пристигнал в Константинопол още на 29 януари 1453 г.

Основна грижа на защитниците на града е да не позволят на врага да проникне с корабите си в залива Златния рог и да атакува по-слабозащитените в тази част градски стени. За целта ромеите преграждат с прочутата, но поостаряла и ръждясала желязна верига устието на залива.

Защитниците на Константинопол и по суша също са подложени на голям натиск. Гюллетата на крепостта Румелихисар разрушават непристъпните до неотдавна градски стени. Нанесените сериозни щети обнадеждават атакуващите и на 18 април те започват първата си атака на града, която завъшва обаче неуспешно и със значителни загуби за тях. Тогава Мехмед ІІ през нощта срещу 22 април, прехвърля посредством пързалка, направена от дървени трупове, част от корабите си в Златния рог. Около 70 военни съда започват обстрел на градските стени. Но атаките на османците, които следват на 7 и 12 май отново не успяват, нанасяйки на атакуващите големи загуби и довеждайки до униние сред тях. Султанът е принуден да свика военен съвет, на който великият везир Джандарлъ Халил паша предлага да се снеме обсадата, защото в противен случай обсаждащите можело да се изправят срещу огромна християнска коалиция. Но на съвета се решава обсадата да бъде продължена. Решителният щурм е на 29 май. 1453 г. На войниците е разрешено да си получат премиите, като проведат традиционното за тогавашните войни ограбване на града в продължение на три дни. Те атакуват вече с изключително настървение, а тежките гюллета, изстрелвани от османските топове пробиват крепостните стени. Атакуващата сухопътна войска прониква в града. В неравна ръкопашна битка загива императорът, а Джовани Джустиниани е тежко ранен. Главата на император Константин ХІІ Палеолог е доставена на султана, поставена на видно място с оглед прекратяване на бойните действия на защитата, а после е балсамирана и препращана на мюсюлманските владетели, за да се докаже победата на исляма над християнството.

По улиците и по домовете на Константинопол се извършва дива оргия от убийства, грабежи и насилия. Много столичани са убити или продадени в робство, като по време на вакханалията са унищожени и ценни книги и паметници на изкуството, нанесени са непоправими щети на ромейската култура. След обед на 30 май Мехмед ІІ влиза в Константинопол, прекосявайки го на кон и отива в катедралния храм "Света София", където отслужва благодарствена молитва. После се установява във Влахернския дворец, като приемник на ромейските императори. И в края на краищата успява да накара Европа да приеме, че наистина е такъв. Константинопол е превърнат в Истанбул, а на ромейската империя е сложен край. Остава и надвисналата над Европа ислямска опасност да стане факт.

Българското участие в драмата на Константинопол

Разбира се, не може да няма такава, още повече че имперският град е в непосредствено съседство с българските земи:

-          на първо място, това е Константинополският патриарх Йосиф ІІ. Роден като незаконнороден син на цар Иван Шишман в столицата Търново през 1356 г., като юноша той е изпратен в манастир в Атон, а впоследствие е ръкоположен за митрополит в Ефес. През 1416 г. е избран за Вселенски патриарх в Константинопол, като сред неговите ученици  изпъкват още неколцина българи: Игнатий, митрополит на Търново; Дамян, митрополит на Молдова; Теоктист, по-късно също владика на Молдова; Исидор, митрополит на Москва, след 1439 г. папски кардинал и католически патриарх на Константинопол; и др. Патриарх Йосиф ІІ до голяма степен изглажда противоречията в православния лагер по въпроса с унията с Рим и буди уважение в католическите прелати. Заедно с император Йоан VІІІ Палеолог води православната делегация по време на Фераро-Флорентинския събор, но за нещастие умира на 10 юни 1439 г., в навечерието на подписването на унията, като православните делегати губят своя най-високопоставен водач, а император Йоан VІІІ допуска неприемливи компромиси в преговорите с папата. Това е една от причините, обрекли на неуспех обявеното, но неискрено "единство" между двете църкви;

-          кардинал Исидор, бивш митрополит на Москва, известен привърженик на съюза между православието и католицизма, папски легат и участник в подписването на последната уния в Константинопол;

-          помюсюлманченият българин Сюлейман Балтаоглу, подписал Сегединския мир като представител на султана (1444 г.) адмирал на османския флот през 1453 г.

-          при похода от 1443 г. на страната на християнската коалиция се включват хиляди българи от Поморавието, с конен отряд участвал при превземането на Пирот и София.

Тук не става дума за участието на българските държави срещу османското нашествие, които не са само две-три, както е общоприето да се мисли. Защото има сведения и за Деспотат Загора с център Несебър, и за държавата на помохамеданчения българин Юсуф, управител на земите на загиналия през 1395 г. Константин Деянов, за които доц. д-р Пламен Павлов говори по-подробно, а и за съпротивата на Влашкото воеводство.

 

ПРИЧИНИ ЗА И ПОСЛЕДСТВИЯ ОТ ПАДАНЕТО НА КОНСТАНТИНОПОЛ

Прокрадващите се в българското общество днес тези, че ако сме били католическа страна, османското завоевание не би могло да се случи просто не са реални. В помощ на Константинопол все пак са изпратени няколко, при това някои от тях - мощни кръстоносни похода, но това не спасява Ромейската империя. От подготовката за сключването на Втората (след 1204 г.) Уния насам такива са: от похода на Амедей VІ Савойски (1366 г.); през похода на Сигизмунд (1396 г.); до похода на Владислав ІІІ Ягейло (1443-1444 г.). Но те не спасяват Константинопол. Просто състоянието и на Европа, и на кръстоносната идея като цяло, и авторитета на Папския престол вече не са на предишното ниво:

-          онази Европа, унищожила западаната част на Римската империя (V в.), през ХІV-ХVІ в. все още се намира в най-мъчителния период на излизане от своите Тъмни векове. Причината, която стои в основата на западането (последвано и от закриване) на Западната Римска империя - безкрайната жажда за земя и власт на магнатите, съчетана с нашествието на варварските народи, довежда до феодализма като система, атаксията (безредието) т.е. своеволието е заменило римския правов ред, а Европа е разделена на малки феодални имения, неспособни да устоят на по-голям външен натиск, който е в състояние да мине през тях, подобно на пирон в кисело мляко. Разделението на континента е такова, че и две от по-силните нейни кралства - Англия и Франция точно по време на защитата на Константинопол, са в състояние на Стогодишна война (1337-1453 г.). За съжеление, след император Алексий І Комнин и Източната, по-жизнеспособна част на Империята, както и държавите, следващи нейния модел са в подобно или близко състояние;

-          Единствената останала централизираща и цивилизоваща Запада римска институция - Папският престол, след Кръстоносните походи е загубил авторитета си, граден върху монопола като адвокат на човечеството пред отвъдното. Папството дори е пренесено в Авиньон (1305-1378 г.) за период от  73 години от едно от новите кралства, израснали върху отломките на Франкската империя - Франция (създадено през 987 г.). Пренасяне, чувствително подронило авторитета на папството и довело до наличието на двама папи в този период. И това - в резултат на възраждащият се  цезаропапизъм на Запад и вечната му борба с Папския престол;

-          въоръжената сила на папството - Кръстоносните походи, респективно рицарството вече са в първите наченки на своя упадък, вследствие на появата на барута (или дяволският прах, за какъвто е смятан тогава, създадения през 800 г. в Китай прах), последвана и от тази на огнестрелното оръжие (появило се в Европа през ХІІ- ХІІІ в., донесено от монголските нашественици). Така, че единството на Европейския свят тогава е фикция, много по-голяма отколкото и при хитлеристкото нашествие (1939-1945 г.). Като с това фиктивно състояние не е способна да се справи дори ромейската дипломация с нейния хилядолетен опит.

Изборът за най-важната последица от Османското нашествие според мене, се колебае между на две или повече явления:

-          краят на Античността, настъпил именно с падането на Ромейската империя (като своебразен връх в развитието на доиндустриалната цивилизация) и появата на предпоставките за началото на Новото индустриално време;

-          предпоставките за откриването на Америка, каквото е османското затваряне на пътя към Изтока за европейците и разширяването на европейския в световен пазар, вследствие на това откриване;

-          краят на античната матрицата за разбирането за империя за историческата наука и прерастването му в ново, по-мегаломанско и др;

-          създава се ново направление в историята, наречено "Византология"; и др.

 

Юрий Михайлов

12 март 2011 г.




Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: yuriy
Категория: Други
Прочетен: 206246
Постинги: 33
Коментари: 332
Гласове: 89
Архив
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031