"Чалгата или за музиката като политически инструмент" Ако все още мислите, че между музика и политика няма допирни точки, то няма да бъде лошо да се замислите отново. Защото музиката не е ограничена от езика и може да трасира съответните усещания безпрепятствено, което я прави много удобна за политическо въздействие. Така например, практика след 9 септември 1944 г. не само у нас, е търговските договори да бъдат предшествани от гастроли на популярен композитор. Пример - гастролите на Панчо Владигеров, преди подписването на търговски договор с Кралство Швеция през 1948 г. На Панчо е забранено от българските власти да свири зад граница заради изказването му в Москва за операта "Великата Дружба", несъвпадащо с това на Сталин и подписването на договора е пред провал, защото Шведската страна държи изтъкнатия български композитор Владигеров и никой друг, да изпълни предвидените концерти. И след като той набързо се покайва за незрялото си класово изказване ( а годината все пак е само 1948 и все още щампите тепърва се налагат), е допуснат да посети северното кралство и да спаси подписването на този важен за България договор. При преминаване през района, заключен между градовете Нови Пазар, Розайе и Бийело Поле на път за Дубровник, Котор, Будва или поне Подгорица, ние се докосваме до бошняците, а при спиране - и до тяхната култура. В един или друг аспект. Някои, особено пътниците от Западна България, остават с неприятни чувства. Защо? Мюсюлмани са местните, твърде различни са от нас. Вече. Бошняците, както най-често не знаете, са потомци на богомилите, а църквата в Босна е единствената богомилска църква в Европа и това в известен смисъл ги сродява с нас, българите, доколкото богомилското учение е наше, българско учение. Тук някога енориашите предпочитат да сложат чалмата пред папската тиара или православната калимявка и приемат исляма. Първоначално не много охотно (все пак изповядват различна религия, а тя определя живота на средновековния човек), а то останалото идва постепенно. До степен, до която, особено след последната югославска война, някои от тях се превърнаха в религиозни фанатици. Какво общо има тука чалгата? Ами има и това общо е твърде много. Чалгата не е явление на промените от 90-те, както мнозина от нас са свикнали да смятат. Чалгата, днес наричана още попфолк, турбофолк или етнопоп (на македонски и на сръбски: Турбофолк, на румънски: Manele), е термин, обозначаващ стил в популярната музика в редица балкански страни, оформил се в края на ХІХ век. Терминът „чалга“ у нас сега се прилага преди всичко за популярната музика наследник на чалгата, обособила се като жанр в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век. По форма чалгата се родее с балканско-ориенталската популярна етномузика. В музикознанието стилът е известен под името „етнопоп“. Произходът на популярното му у нас название е от арабски език, преминаващ през турското зalgı - свирня, музика. Въз основа на етимологията и мотивните корелати с ориенталската по характер популярна музика лесно може да се заключи, че стилът няма славянски корени. Етимологическото значение на думата "чалга" отправя към популярната развлекателна музика от времето на българското Възраждане, изпълнявана от етнически или смесени инструментални състави, наричани „чалгии“. Този процес е резултат на градския начин на живот - смяна на патриархалния обществен модел с новата градска култура. Тези малки градски оркестри добиват широка популярност с участията си в разнородни тържества - от сватби до събори. Репертоарът им е подчертано еклектичен - балканска фолклорна музика, градски песни, популярни европейски миниатюри (мазурки,полки, валсове и др.). Те задоволяват определени потребности, а сновният момент в техните изпълнения, също както при джаза, е импровизацията. Посочвам за пример джаза, защото допирните точки между джаз и чалга не са толкова малко. Изключение прави главно интонационната среда: при джаза тя предимно е афроамериканска, а при чалгата - турско-арабско-циганска. По времето на социализма (1944-1989) в България, на база на естетическите норми на марксистко-ленинската изкуствоведска критика, основана върху идеята "Да приближим масите до върховете на изкуството", този жанр е забранен. Принизява културните вкусове на масите и ги отклонява от основната им цел - строителството на комунизма (както се смята тогава). Идеята обаче съвсем не е за изхвърляне и за срок от 50 години успява да понапълни театрите и класическите концертни зали. И повлиява положително върху обществото. Тогава например, при дребен шосеен инцидент само понякога се хващахме за манивелата и ако това станеше, то беше поради очакването на мъките около бъдещия ремонт - главно поради липсата на авточасти и услуги. Тогава обаче можеше да видиш и мотокарист на класически концерт. Разбира се пак тогава, за чалга се смятаха "Градил Илия килия", "Във тази стара кръчма", "Белите манастири" и т.н. трапезни песни от този род. Чалгата се смяташе за музиката на кварталните алкохолици и други ретроградни типове. В началото на 80-те години се появи т.нар. "турбо-фолк", познат ни повече като съвременната чалга. Появи се благодарение предимно на босненски изпълнители (като добре известната ни Фахрета Яхич, позната ни още и като Лепа Брена), под названието турбо-фолк, плод както на случайност, така и на закономерност - в началото на 80-те изпълнителят със странното име Рамбо Амадеус шеговито използва терминът "турбо-фолк" в едно интервю за да опише собствения си миш-маш стил като саунд-комбинация между модерното и индустриалното от една страна и традиционното и селски провинциалното от друга. Появи се обаче в Югославия след смъртта на Тито през 1980 г., заедно със заплахата от разпадането на Югофедерацията и бе използван, както да обедини югославските народи върху средното им аритметично и в случая - около ориенталското, така и да тушира социалното напрежение по време на разпада на обединената до този момент държава. Така красивата глава, дългите крака и късата пола на Лепа Брена и нейните наследнички послужиха на политиката без да става нужда да прибягват до най-древните похвати. В България новата чалга, този път във вид на "турбо-фолк", също се появи - в началото чрез внос, а после - и чрез родно производство. Все пак градското при огромния процент от българите съществува от по-малко от едно поколение и затова съвсем не е градско и много податливо на възпитаваните в продължение на 500 г. ориенталски влияния. Като и у нас родното чалга-производство, макар и индиректно, бе стимулирано от най-високо ниво. Този път тази музика послужи за фон при трансформацията на червените пари в зелени, беше лансирана от бушоните на тази трансформация и ежедневни медиини звезди - т.нар. "мутри" (все момчета-спортистчета, предимно под пагон и със селски произход), акумулирали чрез мускули и протекции големи парични средства и бе изпълнявана от нови естрадни изпълнители, не можещи да заемат мястото си под естрадното слънце окупирано дотогава от старите влъхви на замиращата българска естрада. Но пък носеше (става дума за чалгата) както винаги достатъчни, а в случая - и много пари. Все пак златно правило по кръчмите, както тогава, така и сега е, че с рок и поп музика не се забогатява. И още повече, че турбо-фолка лансираше новите ценности на настъпващия и у нас капитализъм. Защото между "Золотом слышен звон, сделаеш милион" и "Радка пиратка" разликата също е една и също е само в интонационната среда. Чалгата първоначално цъфна по екраните на националната телевизия във вид на "Пирин-фолк" в предаването на скиора-т.в. водещ Сашо Авджиев "Добро утро", постепенно завладя сърцата и преди всичко - ушите на новото подрастващо поколение (звучеше в градския транспорт, откриха се чалгатеки, създадоха се нови уж фолклорни фестивали и др.), още повече, че пасваше на лансираните нови ценности (успех чрез мускули и пари, а не чрез знания и умения), успя да запълни цели стадиони, много повече дори и от рок-концертите сега и бързо-бързо стана водеща в репертоара на комерсиализирани шоу-мени. Изпирането на парите, предвидени например за ДЗУ Стара Загора и фалита на "Унисон Рекърдс" са само малка част от общия пейзаж. Лошо няма, ако не беше всъщност водещият й политически ефект. А той е - все по-голямо изпростяване и управляемост на населението, до степен да не може да проумее ефекта на отказа си от политическите си и икономически права. И ако у нас напоследък чалга-производството понамаля, то е не защото българина се е отказал от ориенталските си вкусове или пък е поумнял, а защото и в Сърбия, и в Гърция, и в Турция това производство има определен капацитет, а натрупаните количества, които нашите чалга-творци крадоха през 90-те (даже без да заплащат авторски права), вече отдавна са изчерпани. А и "обядът стана платен". Изпростяването обаче не е само българско, а широко разпространено, бих казал - световно явление във все по-либералния, движен само от печалбата свят. За разлика от комунистическия лозунг "Да приближим масите до върховете на изкуството", също в началото на 20-те години на ХХ в., но в САЩ, съвсем пазарно се заражда друга идея - "Да приближим (разбирай - принизим) изкуството до масите", т.е. до обикновения човек. Една напълно либерална идея в унисон с американската политика тогава, довела до появата и на поп-арта, и на джаза, рок-енд-рола и диското и до появата на много други поулярни явления. Все пак американците си нямат своите класически произведения (както нямат още и европейски футбол), а доколкото ги имат, за останалия, предимно европейски свят (пак подобно на футбола), те са само провинциални. И новото, лансиращо американското културно влияние по света, трябваше да дойде чрез нещо популярно и далеч не така елитарно като европейското и да стане популярно на масово ниво. Защото САЩ по това време, подобно на СССР пак тогава и също както българските чалга-изпълнители доскоро, се нуждаят от свое място под слънцето, отговарящо на нарастващата им сила и влияние в международните отношения, а изоставането им в културната област ги лишава от важен инструмент в тази война на отношения. Причината за съвременното изпростяване обаче не са САЩ. Изпростяването е естествен за либерализма процес, понеже либерализма задоволява, а не възпитава моментни нужди. Изпростяването набира скорост в музиката още с появата на валса и тангото, като няма намерение скоро да спира. САЩ с културната си политика само му придадоха мощен тласък, нищо повече. Процесът е дотолкова естествен, че при разлика от 20 години, песните на "Юрая Хийп" и "Диип Пърпъл" писани през 70-те звучат като Шекспирови произведения в сравнение с текстовете на някои диско-парчета от 90-те и са невъзможни за слушане от съвременните рапъри. Но изпростяването върши една и съща работа не само на нашия, но й на основните световни елити. Ако до 1989 година западната поп-музика психологически ни приближваше нас българите до това, което искахме да бъдем - до западният свят и отхвърляше несъзнателно онова, което ненавиждахме - Ориента и турското робство, на което мислехме че дължим изоставането си предимно в икономическата област, то сега, когато в малка или по-голяма степен достигнахме като задоволеност (тук не говоря за заплати, а за пазар) западния начин на живот, ни остана само едно - подобно на повечето либерали, да не му мислим много и да консумираме ценностите, но в случая - на ориенталската си същност. Както правят вече някои популярни изпълнители, комбиниращи "българска" чалга с американска (рап). Защото между "Искам го, стискам го" на Луна и "… фланелката моряшка и мойта синя прашка" на певицата, с култовото име Пепа Секса от една страна и Love me I love you baby, изпято 33 пъти в градация от Дона Съмър през 70-те и Do you want to fuck my pussy на една диско-певица-еднодневка от 90-те от друга, на практика разликата е само в едно - в интонацията. И в настроението което създават. В нищо друго. Вервайте ми!          

link building service seo reports <a href=http://xrumerservice.org>page rank</a> instant backlinks