ЗА ВЪЗРОДИТЕЛНИЯТ ПРОЦЕС, НО ТОЗИ ПЪТ СЕРИОЗНО     Кризата в която изпадна българската държава в средата на 80-те години - икономическа, демографска и преди всичко психологическа - проблематизира самият факт на нейното съществуване. За съжеление, мерките проведени от режима на Живков целяха повече собственото му закрепване, отколкото това на страната като цяло. Така те доведоха до изпитание и българската национална индентичност изобщо. Националното самосъзнание е рожба на съвременната епоха. В доиндустриалното общество регионализмът е много силен, въпреки чувството за общност в рамките на дадена държава, а с появата на световните религии съзнанието за общност от родовоплеменно ниво преминава в религиозно. И едва с появата на единния национален пазар, с подобряване на комуникациите, нуждата от общуване и т.н. се свързва и появата на национално самосъзнание. До Освобождението, а и до днес, към българското единното национално самосъзнание не се присъединяват българомохамеданите и хората с турско етническо самосъзнание. Прокламираната от съвременния либерализъм свобода на избора предлага свобода и на етническото самоопределение на дадена личност. На тази основа стъпи и проведеното наскоро у нас преброяване на населението. Но свободата на избора предполага наличието на качествена информация на самия индивид за собствения му произход. Много са обаче факторите в България, влияещи на качеството на тази информация. Най-добре тя се съхранява в родовата памет на дадена общност. При народите, извървели относително свободен път на развитие, тази информация е съхранена почти без изкривявания. Но българският случай не е такъв. Борбата за оцеляване на кръстопътно разположените Балкани, дългогодишното чуждо робство в което ти си част от общото, наречено рум - милет, т.е. римски /т.нар. "византийски"/ народ поради християнската си принадлежност, етнорелигиозният гнет, постоянното обезкръвяване и т.н., са създали рефлекс за оцеляване и приспособимост, силно съчетан с конформистко мислене. Така пълната липса на перспективи за свободно развитие през цяло половин хилядолетие, привилегированото положение на турския етнос и мюсюлманското вероизповедание, грубите нрави във варварската за християнската цивилизация държава и ред други фактори, са причина много от българските родове доброволно да направят избора си в полза на мюсюлманската религия и турското етническо самосъзнание. Нещо повече - те са били готови да станат по-турци и от турците от опасение да не бъдат приемани за чужди. Този страх консервира информацията в родовата памет в съвсем различна от първоначалната насока. Всъщност този тип български практицизъм лесно може да се забележи в процесите, станали за толкова кратко време, буквално пред очите ни, в Македония. До днес и християнското население приема хората от етнорелигиозните общности като чуждо тяло. А сега официалната пропаганда, под чужд натиск и собствени лични интереси и убеждения, ги нарича "етнически турци" или "турци по произход" например. Консервативният ислямски модел е създал известни трудности, както пред българската национална индентичност, така и пред модернизацията на държавата. От една страна той пречи на големи маси от хора да се интегрират отново в българската общност, а на общността - да представлява единно цяло. А от друга, той изолира тези хора и райони, даващи съответните ресурси, от модернизационните процеси протичащи в страната. В своята вътрешна политика, целяща постигане на необходимото вътрешнонационално сцепление и поправяне на нанесените несправедливости, България обаче постига по-скоро обратен ефект. Правени са опити предимно за приобщаване на българомохамеданите, но по различини причини - липса на ясноочертана национална цел, подобна на "Предначертание" на Илия Гарашанин, преследвана постоянно и с приемственост; превръщането на властта в самоцел за бързо забогатяване и необходимият за това популизъм, и съобразяване с конюнктурата; все още доброто демографско и икономическо състояние на нацията и т.н. - постигнатият ефект е твърде относителен, а обратите - често явление. Българомохамеданите са насилствено ислямизирано (а не само славяноговорящо, както твърдят някои западни автори днес) население, поради настъпилата през XVII век криза в Османската държава и нуждата й от войници - мюсюлмани. Ефектът тогава обаче е бил обратен и е довел до самозатваряне на българомохамеданите, въпреки постигнатата лоялност на верска основа. Разбиването на религиозно - консервативното съзнание, особено при мюсюлманите, е труден процес, почти невъзможен без насилие, още повече, когато става кампанийно и за кратки срокове и е естествено българските политически сили, намиращи се в опозиция, да използват обратната реакция за да се доберат до властта. Резултатът е печален: шесткратна смяна на имената на българомохамеданите, озлобление, апатия, обърканост или умора, невъзможност да се преодолее обособяването им, възможност за тяхното използване от външни за страната сили и т.н. Защото постигнатият ефект е, че някои от българомохамеданите днес се турчеят, а други отново се чувстват нещо отделно от нас. Партийните борби в демократичната държава са от особено голямо значение за решаването на проблема за националното сцепление. От една страна филството и фобството играе определяща роля за българските партии, в миналото поради нерешения национален въпрос - този, за останалите под чужда власт български земи - а в днешно време поради първоначалното натрупване на капитала, протичащо в обществото. Но така българските партии често пъти стават проводници на чужди, предимно враждебни за страната, интереси. От друга страна по-рано освободилите се от нас съседни балкански народи притежават своя дългосрочна и неподлежаща на дискусии национална политика. А, както знаем, използването на малцинствата е основен инструмент за намеса във вътрешните работи и за натиск спрямо съседна страна, особено на Балканите. Но в крайна сметка малцинствата тук винаги са били жертвани от метрополията. Затова те най-често живеят с раздвоено съзнание и с чувството, че са обречени. Външно-политическият фактор става от все по-голямо значение в съвременния свят, особено при провеждането и на глобална политика от имперските държавни формирования. А кампаниите за правата на човека се превръщат във все по-силен инструмент на тази политика. Но ефектът в масовото българско национално съзнание от подобни кампании е, че българинът все повече ги приема - ако въобще им обърне внимание - като удар по своите права, а не като защита на собствените му интереси. Но в това няма нищо странно, след като никога никоя от Великите сили не е защитавала истински неговите права, но затова пък винаги е злоупотребявала с тези на съседните му народи за негова сметка. Малцинствените проблеми на България са от най-голямо значение в отношенията й с Турция. За използването на този проблем спрямо България, югоизточната ни съседка ни е дала редица примери: бунтът на Сенклер през 1878 г., размириците на мюсюлманите по време на обявяването на независимостта през 1908 г. и т.н. до "голямата екскурзия" от 1989 г. включително. Затова в българското национална съзнание, в една или друга степен, се е запазил споменът, че това "малцинство" винаги е било използвано. В същото време целта на Турция е чрез всички достъпни средства: ислямът спрямо българомохамеданите, турското етническо самосъзнание спрямо определящите се като турци или пък езика спрямо гагаузите - да създаде мощен лост за въздействие в услуга на своята външна политика. От своя страна реакциите на България винаги са били следните: ·        събиране на доказателства, че не всички мюсюлмани у                нас са турци и опити за отделяне на българомохамеданите от               турчеещите се; ·        осигуряване на максимално свободен излаз на желаещите                да се изселят от страната; ·        използването на религията и особено на арабските й                корени, срещу турския национализъм от Ататюрк насам. Но от една страна плахостта в опитите на българската държава създава несигурност в националния модел на индентичност и напрежение във функционирането му. А от друга, с появата на Студената война и попадането на страната в съветската имперска сфера на влияние и трите възможни реакции на българската външна политика се пресичат, докато атаките се увеличават - появяват се претенции и по отношение правата на човека. През целия период от време, от Освобождението до днес, изселването на хора с турско етническо самосъзнание по посока на Турция е постоянен процес. По данни на Кирил Попов, ако не е бил този процес, българските "турци" още през 1910 г. щяха да са 1 200 хил. души, а те намаляват от 800 на 600 хил. души. Големият български статистик обяснява това явление с нежеланието на мюсюлманите да живеят в християнска държава. Освен като постоянен процес, изселванията до 9 септември 1944 г. стават и кампаниино - 1922 и 1941 г. А след тази дата изселванията стават изцяло кампаниино, като пораждат и съответното напрежение. Религията вече или се отрича и забранява, или се забравя като фактор, а отношението към мюсюлманите като цяло, се насочва в коренно различно направление. До 9 септември единствените реални резултати са появата на движението "Родина", особенно ценно поради напълно доброволния си характер, както и смяната на някои топоними и въвеждането на наставките -ов и -ев от правителството на Кимон Георгиев. От голямо значение за състоянието на вътрешно - националния въпрос, от тогава до днес, са възгледите на водещата партия от политическата гарнитура, дошла на власт на 9 септември 1944 г. - тези на БКП. За тази партия, първостепенни са социалните, а не националните интереси, а държавата се явява в ролята на експлоататор. Нещо повече - въпреки че по израза на Маркс пролетариатът няма родина, българският политически модел във всяко отношение е подчинен на съветския имперски модел, призван да осъществи световната революция. Така във вътрешнонационалната политика се налагат концепции подходящи за федеративна, а не за еднонационална държава, а във външната се толерира Югославия с тезата за Македоня, но не и България. БКП през 1944 г., подобно на Радославов през 1913 г., не идва на власт с мнозинство, спечелено при честни избори и разчитайки да разшири своята база, провежда подобна на него денационализационна политика. В резултат - родинското движение е разгромено, даден е картбланш на мюсюлманските обряди и на турското етническо самосъзнание, чрез приемане с предимство във ВУЗ на полуграмотни студенти се създава турска интелигенция и т.н. Целта е да се създаде турска интелигенция, възпитана в отечественофронтовски дух, която евентуално да послужи и за износ на революция. Подета е и широка ограмотителна кампания. Но отрезвяването при сблъсъка с реалността не закъснява. Първият удар идва с изселническата кампания от 1948 -1951 г. В резултат отначало на горещата, а по-късно и на Студената война, южната ни граница е затворена, естественият процес на изселване в посока на Турция е прекъснат, желаещите за това се увеличават постоянно, турската политика се опитва да ги използва във време, съвпадащо с далекоизточното настъпление на комунизма, а резултатите от приобщаването към българската държава, въпреки направените отстъпки, са нулеви. Следва още една позната ни голяма екскурзия, приключила с изселническа спогодба. Вторият удар също не закъснява. Вместо отечественофронтовска интелигенция, главно чрез Рабфак е създадена малограмотна полуинтелигенция, възпитана в пантюркистки дух, като много от нейните представители - да не говорим за възпитаваното от нея самата население - не знае не само да чете и пише, но и да говори на български. Тя е особено податлива на шпионски услуги в полза на духовната родина - Турция. Но в условията на най-големия връх на Студената война запазването на подобно положение е невъзможно да се толерира. Промяната започва през 1958 г. от страна на ЦК, когато може да се приеме, че е поставено началото на доскорошния възродителен процес. Някои автори, като Стоян Михайлов например, смятат този процес като продължение на българското Възраждане. Привлечени са по-будни представители на българомохамеданите, които първи доброволно заменят имената си с български. В крайна сметка обаче, след поредната голяма екскурзиантска кампания и в резултат на затягането на социализма след Пражката пролет, доброволният принцип на приобщаване на българомохамеданите е заменен с репресивен. Достига се и до жертви, от което властта прави необходимите изводи - в по-нататъшната си практика по Възродителния процес тя не предвижда такива мерки. А Възродителният процес се прилага първо спрямо българомохамеданите и циганите - християни и след това върху циганите - мюсюлмани, за които той впоследствие доведе до повишаване на социалния им статус. Въпреки известния завой във вътрешнонационалната политика след 1958 г., чувствителни разлики в нея спрямо т.нар. "турско малцинство" до 1985 г. не настъпват. В Кърджалииският полувисш медицински институт "туркините" продължават да бъдат приемани с основно образование за разлика от кандидатките - българки. Запазени места за "турците" има и в другите ВУЗ-ове на странат. В същото време те остават на първо място в България по: ·        високи темпове на възпроизводство; ·        най-гъсто населен район с благоустроени селища; ·        застроена лична площ; ·        пътна мрежа; ·        здравни и учебни заведения; ·        електрифициране; ·        лични влогове; ·        социални помощи и обезщетения; ·        субсидии и инвестиции от държавния бюджет. Хора от това население участват в администрацията до най-високо ниво, включително и в части от армията и милицията /днес - полицията/. Излизат предавания и вестници на турски език. Реално държавата работи изключително в полза на тези хора, поставени в привилегировано положение. Въпреки, че функцията на всеки държавен организъм трябва да бъде, той да представлява база и източник за развитие на създалия го народ. Днес за Възродителния процес се говори изцяло в негативен смисъл, като причините за него така и не бяха изяснени. Нещо по-лошо: той служи за насаждане на поредния комплекс, този път за вина, у българския народ, както и за разчистване на политически сметки чрез използване на съдебната система. Обвиненията са за нарушаване правата на човека и за престъпления срещу човечеството, което ги прави общи, абстрактни и в общи линии нищо не означаващи, т.е. с възможности за получаване на всякакъв произволен смисъл и пречещи за конкретна защита. Ако обаче някой ден станат ясни причините за Възродителния процес, твърде е възможно днешните обвинители също да се отзоват сред обвиняемите, но този път с по-конкретно обвинение - за престъпления срещу собствения си народ. За да може да бъде в действителност осветлен Възродителния процес е необходимо да се познава в развитие, както състоянието на българската нация, така и климата на вътрешнонационалните отношения. След бейбибума в резултат на Освобождението от турска власт, позволил участието на страната в три войни, раждаемостта в България бележи трайна тенденция към постепенно спадане. Тя обхваща малобройното градско население и до 50-те години не е осезателна и не се отличава от тази, в останалите европейски държави. В резултат на колективизацията, а по-късно и на индустриализацията обаче, от 1957 г. масово мигрира населението от Западна, Средна и Югозападна България, Странджа - Сакар, българските села от Североизточна България, източните и северните дялове на Източните Родопи и Средна Стара планина. В повечето от тези райони българското население силно застарява, а в Източна България, ако през 60-те години възрастовия му състав е все още сравнително нисък, през 80-те застаряването е настъпило и там. Жилищната криза, повишените изисквания, утвърждаването на двудетния модел и т.н., са причини за последвалата криза в раждаемостта сред българското население. Още през 1978 г. е отчетена перспективата за преминаване към регресивен състав на населението общо за страната. В същото време слабата мобилност, силният културно - религиозен консерватизъм, селскостопанския труд и др., са причина, турчеещото се население да запази относително високата си раждаемост. Така нейните показатели са най-високи през целия следдеветосептемврииски период именно в т.нар. смесени райони. В условията на война, макар и Студена, българският ръководен екип изведнъж е изненадан от факта, че с течение на времето стратегическите Старопланински проходи в източния си дял се контролират от хора с турско етническо самосъзнание. В началото на 80-те години демографската криза в страна е вече ясно очертана. Въпреки доброто си макроикономическо състояние, държавата не е способна да задоволи нарастващите потребности на все по-информираното българско семейство. Жилищната криза в градовете и миграцията към по-големите от тях, продължават да са спътник на обществото. В същото време по-младото поколение не е възпитано за борба с трудностите на живота, но е свикнало да очаква от него светлото бъдеще и да увеличава изискванията си. А това, при запазване или спадане на реалните доходи, не е стимул за раждаемост. Така перспективите са повече към задълбочаване, отколкото към излизане от демографската криза. Друг важен въпрос е този, за емиграцията на населението извън страната. Освен по посока на Турция, емигрантски потоци е имало и към: ·        Гърция в началото на века от изселващи се гърци; ·        СССР през 1946 - 1947 г., когато са изселени 5000                арменци, също толкова руси и голямо количество бесарабски                българи; ·        Чехословакия до края на 1950 г. от 3800 завръщащи се                там чехи; ·        Израел 1948 - 1949 г. от 32 781 евреи; ·        Румъния до началото на 50-те години от повечето румъни                и арумъни, пребиваващи в България; ·        много българи - гурбетчии, както в миналото, така и                днес. От българска гледна точка тези изселвания създадоха модела на етнически чистата нация. А в действителност те запазиха и допълнително утвърдиха като основни трите общности: българска, "турска" и циганска, като последните две се увеличават за сметка на първата. Въпреки опитите за натиск обаче, политическият статус на България е на национално хомогенна държава, което е един добър коз за нейната политика. След 10 ноември 1989 г. зачестиха опитите причините за изселванията да се търсят в някаква хипотетична българска ксенофобия и по този начин да се внушава нов комплекс за вина на българския народ. Често в нея вземат дейно участие и представители на българските евреи, може би по познат ни вече рефлекс. От тази гледна точка представлява интерес оценката на българската общност за останалите общности в страната, както и собствената й самооценка. Класификациите спрямо "турската" общност разкриват силна враждебност, подозрителност и страх. На нея се гледа като на съставена от консервативни религиозни фанатици, затворени в себе си и враждебни спрямо българите, отмъстителни, жестоки, злопаметни, коварни, малограмотни. Те трябва да бъдат управлявани от по-културните българи, а отношението е обременено от спомените за петвековното робство. А на циганската общност се гледа с отхвърляне, презрение и неприязън, като оценките за нея са следните: съставена от крадливи, побойници, спекуланти, измамници, мръсни, невежи, невъзпитани, примитивни, нагли, безскрупулни и безцеремонни люде. В същото време в самооценката си, българите се смятат за по-интелигентни, по-културни, с по-добри отношения в семейството, приятелският кръг или към другия пол, по-делови, трудолюбиви, амбициозни, волеви, инициативни, настойчиви. А като отрицателни качества се посочват: по-дребнави, мнителни, интриганти и подмазвачи. Дотук имаме основания да определим положението като ксенофобия, ако не беше отношението към арменската и еврейската общности. А към тях то е подчертано положително. Липсата на антисемитизъм е достатъчно доказателство и за липсата на ксенофобия. Критичният нюанс към евреите е по-малък дори от средно възприетия към тях в цял свят. Българинът ги смята за скъперници, хитри и алчни. Оттук отношението му към останалите може да се прецени по-скоро като проява на реализъм. Защото според данни на статистиката и на социологическите анкети, "турците" през целия период от Освобождението до днес, въпреки усилените образователни мерки на комунистическата власт, се намират на значително по-ниско ниво на образованост от българи, арменци и евреи. Това, съчетано с патриархалните отношения, характерни за селския начин на живот, дава сравнително груби взаимоотношения. Допълнителна агресивност внася и религиозният фактор, вземан за фанатизъм: 73% срещу 37% са вярващите в полза на "турците" спрямо българите. Основателен е и страхът за целостта на държавата, след като "турците" се гордеят с икономическата, политическата и военната сила на Турция и са с повишено самочувствие днес от проникването си във властта. Впрочем и 21,5% от българомохамеданите и 36% от циганите също смятат, че турчеещите се са реална заплаха за националната сигурност на страната, а 43,8% от мохамеданите и 56% от циганите ги смятат за религиозни фанатици. А объркаността в оценките спрямо тях, давани от българите, охарактеризиращи ги като "кротки" и "агресивни", "честни" и "спекуланти", "отмъстителни" и "добросърдечни", "мързеливи" и "трудолюбиви" едновренемно идва от задължителните за патриархалните добродетели отношения с типичната двуполюсна реакция (добро - зло), заниманието с нелекия селскостопански труд, големите им печалби от вторичната икономика и др. Колкото до циганите, те от всички останали, освен от тях самите, са смятани за склонни към криминални престъпления, мързеливи, неуки, без самоконтрол, неспособни да усвоят каквото и да било, и че трябва държавата да не харчи пари за да ги образова, а те самите да живеят отделно от останалите. И това е естествено, след като около 1/12 част от населението в България извършва 50% от престъпленията в нея, а образователното й ниво е с една от най-ниските стойности. Силният негативизъм на българската към останалите две основни общности се дължи на следните фактори: европейската й принадлежност и състоянието на догонване в което е поставена. Поради дълговременната откъснатост от останалите части на Европа, българинът поставя на първо място съзидателните европейски ценности - образоваността, трудолюбието, редът, толерантността и др. - и реагира с отрицание на всичко, което им противоречи. Но по същите причини - обособеност с цел оцеляване, особено спрямо по-малограмотните пришълци, но и голяма толерантност спрямо всички - той притежава много ниска асимилационна способност, за разлика от своите съседи. Затова и отношението му към "малцинствата" е много диференцирано: от крайно отрицателно към циганите, през отрицателно към "турците" до положително към арменци и евреи. Това е коренно различно отношение от отношението към малцинствата у другите народи. Към 1985 г. светлото комунистическо бъдеще все по-малко се очертава на хоризонта. От началото на десетилетието СССР, с когото е обвързана страната, е във все по-задълбочаваща се икономическа, демографска и обществена криза. Промените в него са наложителни и очаквани, но изпълнени с неизвестност. В същото време Студената война е отново в разгара си, а основният крепител на увеличаващото се турско лоби у нас - Турция - след военния преврат и на основата на ключовото си за НАТО геостратегическо положение, е на път да се превърне в регионална суперсила. Появяват се и зачестяват атентатите и шпионската дейност от страна на протурски настроени шовинистични групи в България. В такава обстановка, изпълнена с неизвестност, заплашена от икономическа криза и от опасността за пореден път да се озове в лагера на победените, в съседство със силен противник, в страната е взето решението за ускоряване на Възродителния процес. Целта на ръководството е държавата да излезе единна пред предизвикателствата на новото време. Новото ускоряване на Възродителня процес е предвидено изключително с мирни и пропагандистки средства и е насочено отначало към българомохамеданите от Източните Родопи, но бързо обхваща и населението с турско етническо самосъзнание, включително и в Североизточна България. На пръв поглед необяснимо, но мерките отново се оказват брутални, а процесът добива формата на еднократен акт. Може би отговорът на това странно явление се крие в състоянието на българската интелигенция, явяваща се водач на обществото като цяло. В началото на 80-те години, слоеве от висшата интелигенция и особено от кръга на Людмила Живкова, вече се бяха отърсили от безкритичния интернационализъм и любовта към съветската империя и започнаха да налагат линия на национализъм, чиито връх бе честването на 1300 години от създаването на българската държава. Донякъде тази линия съвпадаше и с настроенията на новото поколение българска номенклатура, имаща по-високо образование от предшествениците си и лишена от комплексите на произхода им. Всичко това даваше реалната опасност в България да се развият процеси, подобни на полските, но може би по-ускорени от тях, поради развитието си в посока отгоре надолу. Със смъртта на Л.Живкова и последвалите я бързи кадрови промени, този процес беше прекъснат. Междувременно сравнително широк слой от българската (главно софийската) интелигенция бе получила възможността да пътува по света и да се доближи до световните достижения във всички области на науката и културата. При продължаване на линията, подета по случай празнуването на 13 века България, у този слой би се породила също висока степен на либерален национализъм и стремеж за откъсване от съветската система. На по-ниско ниво, интелигенцията (учители, лекари, инженери и др.) в София и главно в провинцията, макар и приела символите, лансирани от официалната пропаганда, никога не бе скъсвала с естествения народен патриотизъм, гарниран донякъде с нихилизъм, породен от постоянното състояние на догонващ спрямо останалите извън Балканите европейски народи. Този слой от население, след постепенна подмяна на символите чрез умело използване на медии и институции, също можеше да стане носител на национални и либерални настроения и чувства. А когато тези три слоя от националната интелигенция умело въздействат в определена насока, всички останали слоеве от българското население стават малко или много податливи на това въздействие, съчетавайки го с естествения си консерватизъм. Какъвто най-добър пример в това отношение ни предлага Възрожденският период. Същевременно и "турската" общност в началото на 80-те години показва склонност за сближение и интеграция с българската, много по-висока от тази на българите спрямо турчеещите се. При така очертаното състояние на нещата, прилагането на твърди мерки при провеждането на Възродителния процес би имало (и имаше) следния ефект: ·        първо, създаване на напрежение в страната, даващо                възможност за засилване на външния контрол върху нея; ·        второ, удар върху чувствата и настроенията на висшия                слой от интелигенцията (нещо, изключително важно), която не                познава отблизо, а само абстрактно, етническия въпрос, но е                особено чувствителна към възможностите за самоизява и лична                свобода; ·        трето, объркване в по-ниския, но масов слой от                интелигенцията, също донякъде чувствителен по отношение на                личната свобода и неговото разделяне на хора, непознаващи и                хора, ежедневно сблъскващи се с проблема; ·        четвърто, поляризация в самата "турска" общност, в                която най-болезнено на репресията реагират младите,                потенциални носители на интеграцията и рязко прекъсване на                процеса на интеграция с българската общност. Като цяло сред българите отношението към Възродителния процес може да се прецени като положително. Отрицателно на мерките му реагира българското население в "смесените" райони, поради опасения от ескалиране на напрежението (мотивация - турците са враждебни спрямо българите, отмъстителни, жестоки, злопаметни, коварни), част от младежта от етнически хомогенните райони (мотивация - все пак и те са хора) и част от висшата интелигенция, поради отрицателното си отношение към режима и насилствената му същност. Положително, не само на процеса, но и на неговите мерки, реагира по-възрастното население и неинтелектуалните слоеве от цялата страна (мотивация - турците трябва да бъдат управлявани от по-културните българи), въпреки че никой не мисли сериозно за отваряне на българската общност спрямо турчеещите се и за претопяването й чрез смесени бракове и други подобни. Бруталността на мерките при провеждането на Възродителния процес би могла да се използва за насаждане на комплекс за вина сред висшия слой от българската интелигенция и отказ от националните й чувства, която, винаги поставена в състояние на догонване поради честата й изолация от външния свят, притежава и съответната доза нихилизъм. Въздействието е особено силно по отношение на художественотворческата интелигенция, боравеща с морални категории. Оттук то може да бъде прехвърлено върху всички слоеве на населението евентуално чрез силата на медиите. Най-лесно това въздействие може да бъде пренесено върху интелектуалните слоеве, непознаващи проблема и да им се насади комплекс за вина и на базата на този комплекс, те да бъдат противопоставени на интелектуалните слоеве от смесените райони и администрацията там, съставена главно от по-грамотните българи. Чрез твърдения за геноцид и т.н., комплексът за вина може да бъде разпространен и върху останалите слоеве от населението. Общият ефект е спиране на започналото национално пробуждане и единение на нацията (пробуждане, означаващо увеличаване на нейните защитни сили), вътрешно разделение (т.е. допълнително намаляване на тези сили) и обърканост, неверие в собствените възможности, увеличаване на стремежа за копиране на чужди образци (т.е до ситуация, мечтана от всяко разузнаване). Този ефект бе постигнат сравнително лесно. От всичко описано дотук за ползата от репресивните мерки, от тях биха се възползвали: ·        на първо място, най-пряко засегнатата от възраждащия                се български национализъм имперска политика; ·        на второ, съседните на България държави и особено                Турция, получаващи нови възможности за натиск; ·        на трето, всички останали, имащи намерение да насаждат                влиянието си у нас. Така че, може без колебание да се твърди, че крутите мерки при провеждането на Възродителния процес ползват изключително съветската външна политика, в случая стъпваща върху имперския принцип "разделяй и владей" спрямо важна в геостратегическо отношение страна, каквато е България. Още повече, като се има предвид процесът на промени, който започваше в СССР с идването на Андропов на власт (лансирал екипа "Горбачов"), неизвестностите, които този процес криеше и евентуалната необходимост от продължаването му в другите източноевропейски страни, в това число и в България. И още повече, като се има впредвид, че за да успее процесът на промени, задължително трябваше да премине през смекчаване на международната обстановка и като следствие - през подобряване на руско - турските отношения в региона. В най-общи линии може да се приеме обаче, че Възродителният процес, въпреки крутите мерки, имаше и положителен ефект. До края на 1987 г. терористичните и шовинистични групи сред турчеещото се население бяха изолирани, а на масово ниво то самото беше объркано. Враждебността се проявяваше към всичко българско поради нанесената обида, но се появяваха и наченки на приемане на новите имена и на постепенно възприемане на тезите на официалната пропаганда. Комунистическата идеология в случая играеше обединителната роля на монотеизъм между разделените етнически и религиозни чувства. Но напрежението като цяло в т.нар. "смесени райони" се запазваше, а към 1989 г.се засили поради активизирането на освободените от властите протурски шовинисти, побързали отново да се обединят в групи. Новият бум от напрежение дойде в 1989 г. Тези групи, някои от които се свързаха и с опозиционно настроени АБПФК и интелектуалците от Клубът в подкрепа на гласността и преустройството, организираха демонстрации и дори бунтове, с искания за връщане на отнетите имена. А също така създадоха изселническа психоза, използвайки родовите връзки и чувството за нанесена обида. Така, чрез поредната голяма екскурзия, върху навлизащата в криза българска икономика бе нанесен удар от страна на селското стопанство, т.е. на суровинната й база. В същото време, сред висшия слой от българските интелектуалци се създаде впечатлението, че след репресиите спрямо интелектуалните сдружения, като Комитетът за защита на Русе и Клубът за гласност, а също така и НДЗПЧ, Християнският съюз "Спасение" и др., режимът на Живков е насочил ударите си и срещу невинното и трудолюбиво турско население. Реално с това започна активизирането по насаждане на комплекс за вина сред българския народ. А новият удар по националните чувства на интелигенцията дойде от друга посока - още през 1987 г. непопулярният тогава диктаторски режим, усещайки все по-изплъзващата му се опора и у нас, и в СССР, опита да се закрепи чрез лансиране на националните ценности. А предприетите от него мерки спрямо българските "турци" през 1989 г., с изключение на София, из страната бяха посрещнати с одобрение. Българското население от т.нар. "смесени райони" беше доволно от "екскурзията", която го избавяше от едно неприятно съжителство. Но след падането на режима, тези мерки бяха заклеймени от най-официално ниво и започна кампания, представяща национализма като естествено продължение на комунизма, а доказателствената й част идваше отново от страна на мерките на Живков и от някои кабинетни умопостроения. С рухването на комунистическите режими в Източна Европа, пред българската нация се оформиха две алтернативи за отхвърляне на доскорошната русификация и свързания с нея комунизъм, изолирали страната от света: първата, чрез връщане към собствените корени и традиции; и втората, чрез прегръщане на абстрактния либерален космополитизъм, създал илюзията за обединения модерен и проспериращ свят. За съжеление поради чужди политически, съчетани с икономически интереси, връх взе втората тенденция, набираща скорост от официалното обявяване на Перестройката насам. А в съзнанието на българския елит надделя нихилистичната и космополитна тенденция, повече свързана с национална комплексираност и възпитание в прогресизъм, отколкото със заслуженото чувство за национална гордост и уважение към традициите. Новото разделение на българската интелигенция и на останалите слоеве от българското население, започна с внезапното връщане на турско - арабските имена в края на 1989 г. Поредният завой във вътрешната политика отново не получи одобрение от българите в т.нар. "смесени райони" (мотивация - към отрицателните характеристики на "турците" се добавяше и повишеното им самочувствие от участието във властта), очакващи ново напрежение, но по свой адрес, парализа на гарантиращите сигурността му сили за сигурност и т.н. Освен охулването на това население, започна мигрирането му във вътрешността на страната и опасното допълнително оголване на районите в Източна България и на границата с Република Турция. А като резултат от кампанията, от началото на 1990 г. бе създадено и движение на турска етническа основа, подобно на това на Конрад Хейнлайн в довоенна Чехословакия, играещо опасна роля в двуполюсния политически модел, установен в страната. Днес вместо да намалеят, опасностите пред българската нация се увеличиха. Под международен и вътрешен натиск, всичко положително постигнато в интеграцията на нацията от времето на Кимон Георгиев насам, беше унищожено от правителствата след Андрей Луканов включително. Нещо повече - засилиха се опитите и натиска, България да се легитимира като многонационална държава. За целта, освен турския, се стимулира и появата на македонски и цигански шовинизъм. В същото време състоянието на българската нация в демографско отношение вече е катастрофално, а обезверена, младежта продължава да емигрира. Българските общности извън страната са почти забравени без признаци на интерес към тях от страна на управляващите у нас кръгове. Те от своя страна са потънали в корупция, обслужваща главно чужди за страната интереси. А двуполюсният политически модел до такава степен се изхаби, че вече крие опасности при появата на движения, подобни на догановото, да прекрати съществуването на България като държава. При това положение като че ли единствената светлина в края на тунела е максимално бързото стимулиране на възраждането на националните чувства на всички слоеве от българската интелигенция, изчистването им от натрупаните комплекси и появата на истински национална буржуазия.   ********** Материалът, под заглавие "Изпитания пред българската национална идея в най-ново време" представлява доклад, изнесен на семинара "Българската национална идея", организиран от Института за национални изследвания и ФСД "Конституционен форум" на 13 октомври 1993 г. Днес, 16 години по-късно той за съжаление отново звучи актуално в основната си (и не само) част. Защото въпросите около Възродителния процес продължават да се повдигат когато това се налага и за целите, заради които това повдигане се налага. Единствените неща, които бих променил така от пръв поглед във въпросния материал са свързани предимно с терминологията: не бих наричал Османската империя с терминът “империя”, поне до 1856 г. (а според други източници – до 1877 г.), но това едва ли е толкова важно за евентуалния читател; и не бих използвал събирателното “турци” до 1923 г., най-малкото защото то би звучало като названието “руснаци” за всички съветски граждани. Ако се вгледам в текста, по-внимателно, може би ще намеря и някои други по-незначителни несъответствия съгласно сегашната ми позиция.   Юрий Михайлов

Доколкото знам, руснаците ни използваха тогава за опитно поле. Християнското население там постоянно намалява, а мюсюлманското - постоянно се увеличава и беше необходимо предприемането на някакви мерки. По-късно и в Чечения, и в Средна Азия видяхме какво са научили на наш гръб.

Авторът е груб, злобен и изпълнен с омраза към турците. Не е вярно, че турците са на по-ниско интелектуално ниво. Не желаят, въпреки "тезите" на някои "учени" /създадени след като комунистите избиха българския елит и създадоха послушен към Русия елит/, да забравят, че са си турци. Лека-полека излизат факти, които доказват извършеното спрямо мюсюлманите на Балканите под давлението най-вече на Русия. Оформянето на национален дух в България, основан на насаждането на омраза към турците и Турция чрез преиначаване на исторически факти е много грешен подход. Може би и затова не може да се създаде единен национален дух - защото вътрешно хората усещат, че не се базира на истината. Желанието за асимилиране, наречено днес интеграция, не е продуктивно и със сигурност няма да доведе до желания резултат. Причината за липса на български елит не се крие в османското минало. Да не би руснаците като избиха полския елит в Катин сега в Полша политическият елит да е на ниско ниво. За липсата на български елит има много причини, но най-отчетливите са избиването на знатните родове по време на покръстването и избиването на интелигенцията от комунистите и заместването й с послушна към Русия в наше време. Може да се пише още, но да остане и за друг случай