Тихите преврати на шумния преход   В България превратите имат богата история – като се започне от режима на пълномощията броени дни след Освобождението и преврата на офицерите русофили през 1886 г., мине се през трите преврата на Кимон Георгиев (последният от които довел на власт БКП), та се стигне до свалянето на Тодор Живков през 1989 година. Колкото и да е отричано, едно обстоятелство обединява повечето от тях – те в по-голяма или по-малка степен са водели до политика, изгодна най-вече за руските интереси. Политическата система, създадена в България след 10 ноември 1989 г., не създава по-големи гаранции на правителствата от насилствена смяна. Двата партийни мастодонта – БСП и СДС, според масово утвърденото в обществото вече мнение, се родиха от бившата БКП и от контролирания от нея либерален елит, а после влязоха в Народното събрание, за да останат (може би) завинаги в него. При това без да предоставят възможност за какъвто и да е външен контрол и без да приемат и понасят критика. Малко изключение е ДПС – до лятото на 2001 г. то имаше възможност за контрол върху дейността на “мастодонтите”, а днес този контрол е неподобаващо мощен на фона на реалното обществено влияние на движението. Надигнеше ли обаче парламентът глава, т.е. ако се появеше опасност синьо-червените “сиамски близнаци” да загубят контрол върху него, то в ход моментално влизаше схемата за парламентарно роене и партийно отлюспване. И доминото се преподреждаше. Така бе поне допреди две и половина години, когато на бял свят не се появи ново парламентарно мнозинство – НДСВ. От 1989 г. насам процесите, следващи тази “желязна” логика, изглеждат така: -         изостряне на вътрешнополитическата обстановка и “зарибяване” на международни фактори за “каузата”; -         предизвикване на правителствена криза; -         назначаване на временно правителство от президента; -         провеждане на предсрочни парламентарни избори; -         формиране на ново – и по-удобно – парламентарно мнозинство. Вярно е, че изброената последователност не е задължителна. Но е вярно и че всички правителства след 10 ноември 1989 г. (с изключение на временните) са слизали от власт … с нещо като преврат. Независимо с каква “дрешка” е бил наметнат той. КЛАСИКА В ЖАНРА бе сриването на първото “синьо” правителство на Филип Димитров (1991-1992 г.). А инструментите, с които това стана, бяха познати още от псевдооствката на Луканов: стачка, парализираща градския транспорт в столицата, “роене” на парламентарното мнозинство, няколко близки по време вота на недоверие в парламента, силна медийна атака, намеса на президента (прословутите “Боянски ливади”), отмятане на коалиционния партньор (ДПС), тотална офанзива на синдикатите. ДОПЪЛНИТЕЛЕН ЩРИХ в схемата на “демократичните” преврати бе налагането на първото югоембарго (1992-1995 г.), включването и “възмъжаването” на престъпните групировки в незаконния трафик на суров петрол и готови горива към западната ни съседка, в която на всичко отгоре по онова време бе свалено правителството на Милан Панич. Да припомним – Панич е живеещ в САЩ бизнесмен от сръбски произход и от него тогава се очакваше да продължи и осъществи пазарни реформи в задъхващата се югославска икономика. По сходен, но не и идентичен начин се развиха събитията около краха на Жан-Виденовото правителство: натиск на синдикатите, този път съчетан с доминираща партия (СДС), и международен (предимно руски) натиск върху управляващите политици; “Боянски ливади ІІ”; транспортна стачка; идея за нов кабинет на същата партия (плод на противопоставянето на групировките в самата БСП); обвинения в корупция; развихряне на организираната престъпност и създаване на хаос в страната; срив и фалит на банките. Разликата бе, че всички тези действия бяха предизвикани и от обективното несправяне на кабинета с изискванията за икономически реформи и тяхното спиране. В крайна сметка това доведе до хиперинфлация и напълни джоба на определени финансови играчи. И до логичното масово обедняване на населението. Привидно по съвършено различен начин изглеждаха нещата с правителството на Иван Костов – единственото, изкарало целия си четиригодишен мандат. Но което много сериозно се готвеше за втори. За “отсвирването” му бяха задействани същите инструменти: синдикатите (ведно със създадения специално за свалянето на Виденов синдикат “Промяна”), протести на таксиметровите шофьори, “гангстерска война”, гарантираща създаването на необходимия хаос и показване на неспособност на правителството да се справи с проблемите си. Този път обаче цинизмът бе ужасяващ, защото “доводите” бяха убийствата на две деца – 17-годишната Елеонора (31 януари 2001 г.) и на 3-годишният Пепи Терзийски (16 март 2001 г.). За кой ли път на първите страници на всекидневниците цъфнаха познати заглавия, в които високата обществена температура се поддържаше от две основни думи – некомпетентност и корупция. А един всекидневник дори успя да изкачи своеобразния “журналистически Еверест” с прокобното заглавие “България уби дете!” След което БЕ ИЗИГРАН ХОДЪТ С ЦАРЯ Публичната версия за неговото връщане в страната след половинвековно изгнание бе обнадеждаваща – ето най-сетне начело на властта застава човек, който може да разбие двуполюсния модел. Но само няколко месеца бяха достатъчни, за да се разбере, че Симеон Сакскобурготски е станал гражданин премиер, за да гарантира чуждестранни, в това число и руски икономически интереси. И тези на техните контрагенти в България. И ето, че вече на старата сцена поставят пак СТАРАТА ПИЕСА с режисура, обогатена от натрупания с времето опит. Още на изборите от 17 юни 2001 г., въпреки че за него гласуваха 2/3 от гласоподавателите (чрез използване на “монархическите” партии фантоми и прехвърляне на гласове от коалицията “Гергьовден-ВМРО”), НДСВ реално получи 1/2 от парламентарното мнозинство и стана зависимо от ДПС (аналогичен бе случаят с Филип Димитров). Царят зае непривичната за него роля на министър-председател, а към току-що положилото клетва правителство на НДСВ бяха тиражирани съмнения, че нехомогенната група, от която то е изградено, няма да може да се справи с управлението. АТАКИТЕ НА СИНДИКАТИТЕ не закъсняха. Този път те използваха натрупаните от предишния кабинет проблеми в съчетание с нововъзникналите такива. Пак пламна “гангстерска война” (както при кабинетите “Виденов” и “Костов”), пак из медиите се появиха компромати. Допълнителен проблем е прекомерно силната зависимост от ДПС, което стана възможно чрез познатия от години механизъм на “роене” на парламентарната група. Включена бе и дискредитационната кампания – обвиненията в корупция, дискусията за царските имоти (вариант “Виденов”, “Костов”). Всичко това е съчетано с непрекъснати “самоотлюспвания” от жълтата парламентарна група (вариант “Филип Димитров”). Мотивацията за подготовката на поредния преврат е “панорамна” – от облагите от последните приватизационни сделки, през “греха” с недопускането в страната на изгонените още по времето на Костов руски бизнесмени до явния проамерикански курс на кабинета. Но и заради руските енергийни цели – приватизацията на “Булгаргаз” и на българската енергопреносна мрежа. Чието удовлетворяване ще гарантира за дълго време влиянието на Русия у нас. Без да съм любител на теорията за тайната власт, трябва да призная, че в това отношение отдавна сме “нормална” държава. Или по-точно, че и у нас има такава. Още преди повече от три години нейни представители се легитимираха чрез т.нар. “генералско движение” в БСП. Става дума за няколко офицери от службите на бившата ДС с “червено” минало и настояще, планиращи да направят кавърверсия на ролята на военните от навечерието на 9 септември 1944 година. Парадоксалното е, че те се опитват да играят ролята на кукловоди в сфера, в която на тях самите им е позволено да бъдат само кукли на конци. Но е видимо, че дейността им се активира, когато са засегнати главно руските интереси у нас и когато поставяните от тях правителства в естествен пристъп на еманципираност рано или късно започват да се опитват да защитават националния интерес. На фона на казаното дотук доскоро не беше трудно да се прогнозира близкото бъдеще: подкрепа от страна на ДПС на вот на недоверие в подходящо време, вероятно след местните избори (вариант “Филип Димитров”), формиране на ново парламентарно мнозинство – този път начело с БСП, в което се включват “отлюспените групи” и разбира се, ДПС. Но в новата геополитическа обстановка – предстоящо влизане на България в НАТО и ЕС, доста променя нещата. На всичко отгоре царят изигра и хитър ход с офицера – драмата около назначаването на ген. Бриго Аспарухов за премиерски съветник. Тази привидно объркваща (особено за безхитростния ни политически живот) комбинация едни тълкуват като ускоряваща падането на правителството (със или без знанието на ген. Аспарухов), други – като брилянтен ход, целящ измъкване от опеката на генералите, а трети – като вариант самият премиер да се измъкне от българския батак почти чист и взел каквото му се полага. На каквото и да е, това е ход, който не може да бъде само монархическа прищявка. Най-малкото защото съвпада и с други две в международен план: гърмящите от началото на септември скандали по сходни поводи в Словакия и Румъния (т.е. по централното и южноевропейското направление на руската външна политика) и доклада за готовността за приемане в НАТО на страните-кандидатки, който ще се разглежда след три месеца. Така че още е рано за категорични изводи относно поредния демократичен преврат, колкото и очевидни на пръв поглед да изглеждат те.      
Статията е публикувана в приложението “Параграф 22” на в. Банкеръ от 18-24 октомври 2003 г.
P.S. Демократичният преврат тогава, през 2003 г., не се състоя. Все пак предстоеше влизане в НАТО през 2004 г. и в ЕС през 2007 г. и една политическа нестабилност би се изтълкувала неблагоприятно. Мина се само с Тройна коалиция на следващите парламентарни избори, оглавена наистина от БСП и с мандат на ДПС. Все пак и руската страна, след икономическото овладяване на Източна Европа, има нужда от охрана на капиталовложенията си и достигнатите икономически позиции в нея. А и Движението на Партийните Секретари (ДПС), най-пълната с ченгета политическа структура у нас (дало мандат и на правителството на Беров, и на Тройната коалиция, т.е. все в решаващо за страната ни време), е много удобно като инструмент за всякакви цели. Реално обаче ДПС, след като някой напъха онази реплика в с. Кортен в устата на Доган, докара правителството на Бойко Борисов на власт с такова голямо мнозинство. Бойковата поява е подобна на появата на царя в политическия живот на страната и най-вероятно обслужва същите интереси. Достатъчно е да си припомним ролята на генерал Борисов при опита за преврат от 2003 г. и поредността на неговите външнополитически совалки след съставянето на правителството му: а именно – Москва, Вашингтон и едва тогава, Брюксел. Такава совалка е нетипична за премиер от столица на държава от европейския съюз. Не случайно бившият министър Петър Димитров обвини премиера че защитавал руските енергийни интереси у нас, предоставяйки строежа на АЕЦ “Белене” изцяло на руски компании. Господин Борисов днес играе ролята на Обама в САЩ – максимално сплотява обществото по време на криза и прави впечатление на решителен човек, радващ се и на международна, предимно европейска подкрепа. А колкото до сегашната криминална нестабилност у нас, по-скоро тя е плод на разиграването на ново издание на конфликта Костов – Мултигруп от 1997 г. Тоест, замяна на старите играчи с нови на възлови позиции и максимална съпротива на старите, не желаещи да напуснат достигнатите от тях такива.   Като вече започна и копроматната война: изявленията на Васил Божков, атаките срещу министър Желева  и др. А във външнополитически план, по-скоро представлява известна дискредитация на кабинета  пред партньорите от ЕС и насочването му в “правилната” посока. За да не вземе да си повярва твърде много, да започне да защитава, подобно на предшествениците си в крайна сметка, националните интереси и да обърка с нещо интересите на главните кукловоди.