Ако управлението на НДСВ действително претърпи провал, това със сигурност ще бъде края на либералния политически модел у нас, а властта вероятно ще премине в ръцете на политици от типа на Йорг Хайдер

След президентските избори (септември 2001 г. - бел.авт) се заговори за крах в дясното политическо пространство. И се заредиха прогнози за скорошно триумфално завръщане на бившите комунисти във властта. Малко преди това пък (след парламентарните избори), голяма част от политическите ни наблюдатели не криеха объркването си от факта, че българинът вместо наляво (т.е. като събратята му в Източна Европа) се е обърнал още по-надясно, гласувайки за Царското движение. И само няколцината, схванали връзката между масовото участие на 17 юни и тоталният отлив три месеца по-късно, инстинктивно се доближиха до истината. А тя е, че ако на българския политически небосклон до следващите избори се появи автентична радикална дясно-популистка формация (като тази на Хайдер в Австрия, или на Хаген в Норвегия) тя ще пожъне голям успех. Вероятно дори по-голям от онзи на НДСВ от 17 юни 2001.

Днешните български политици (повечето от които са случайно попаднали в голямата политика) отчаяно се опитват да следват съществуващите на Запад схеми и, като всички объркани хора, се ядосват, че народът им не ги разбирал в една област, която не е ясна и на тях самите, заключавайки, че

И това е закономерно. Политически маркетинг, и то само като PR-кампании, у нас се прилага по-широко едва от последните парламентарни избори. На които “пенкелер-политиците” най-сетне започнаха масово да отпадат. А основно положение в политическият маркетинг е, че хората по цял свят избират обикновено не толкова “политически”, колкото емоционално и със своя стомах.

Политическите схеми, характерни за задоволените западни общества, в омършавяла България са много трудно приложими. На Запад отдавна е в сила "малкият ход на махалото", тласкащ нещата от социаллиберална към неоконсервативна (т.е. хибрид между либерална и консервативна) политика. Като дори и там, при наличието на сериозен проблем, не е изключено да се появи феномен от типа на Хайдер. Както и се случи в Австрия, Италия (Фини), Швейцария (Блошер) или Норвегия (Хаген).

Известно е, че разделението на “леви” и “десни” в политическия живот води началото си от Френската революция. След 30-те години на XIX век като основни в европейския политически живот се налагат главно либералните и консервативните партии. И едва в началото на миналото столетие, с появата и укрепването на социалдемократическото движение, от което след Първата световна война се отделят комунистическите и фашистките формации, политическият спектър придобива своя завършен вид. Поне до 1945, когато в Източна Европа, под съветска диктовка, бяха наложени тоталитарните комунистически партии, изземащи функциите на държавата, а в Западна, под силното американско влияние, се наложи двупартийната система. Като и двата модела се опитваха да демонстрират многопартийност. На Изток останалите (формално) партии задължително трябваше да признаят ръководната роля на комунистическата си “посестрима”, докато на Запад успешно се прилагаше “стратегията на сдържането” (в Италия например, почти 50 години с всевъзможни машинации комунисти и пост-фашисти не бяха допускани до властта) спрямо нежеланите партии.

По принцип, двупартийната система е съобразена с естествените човешки категории като “добро” и “зло” или делението по линията “наши-ваши” например. Което, поне в маркетингов план, я прави лесно приложима. По инерция (останала може би още от времето на Френската революция), радикализмът нерядко се приема като

Така, в левия спектър се поставят радикалите, включително комунистическите и фашистките, а в десния - по-скоро умерените, в т.ч. консервативните партии. Други изследователи, също поставящи комунистическите и фашистките формации на една плоскост, пък го правят поради наличието на силни социални програми както при комунистическите, така и при фашистките партии и движения. По-адекватно обаче изглежда разделението, основаващо се на противоречието "социално (ляво) - национално (дясно)" и включващо в себе си и дилемата “тоталитарно – либерално”. При него на единия полюс – “тоталитарния” (проповядващ тоталното присъствие на държавата), са радикалните партии: “леви” - поставящи на първо място конкретни класови интереси (примерно тези на пролетариата) и в името на това отричащи системата, заменяйки я с диктаторска (каквито са комунистическите партии например), и “десни” - поставящи интересите на нацията над всичко и, в името на оцеляването й, също отричащи системата, заменяйки я с диктаторска, нерядко приемаща силни социални програми (каквито са фашистките формации). Докато на другия полюс - “либералния” са: “леви” - социаллиберали; “център” - либерали; и “десни” – неолиберали. Всички те подкрепят разделението на властите и парламентарната система, свеждайки ролята на държавата само до контрол върху спазване "правилата на играта". Между тях, в левия спектър, се намират социалистическите, социалдемократическите, селските и т.н. партии, които не отричат системата, но се обявяват за силна (или поне реална) социална роля на държавата в полза на една или друга социална група. А в десния - неоконсервативни, консервативни, монархически,

т.е. в една европейска държава която не е велика сила, но има да разрешава национални проблеми, до Втората световна война, филското и фобско разделение на партиите е имало дори по-голямо значение от идеологическото такова. А след 1944, поради попадането ни в съветската сфера на влияние, у нас бе наложена доиндустриална (по същество нео-феодална) обществена структура. След провала и в края на 80-те, страната ни пое по класическият път на развитие на капитализма и натрупването на капитали, като ролята на своеобразно Просвещение в случая изигра горбачовият модел на “перестройка”. След 1989 партиите отново се разделиха - този път на радикалнолиберални (СДС), проповядващи “шокова терапия”, и умерено(социал)либерални (БСП), ратуващи за “по-плавен преход”. Положението не се промени принципно (въпреки несъмненото желание на избирателите) и с появата на НДСВ, защото и то започна да се структурира и определя, във все по-голяма степен, като либерално, вместо като традиционно-консервативно (каквито бяха очакванията). Впрочем, при подчертано либералната международна среда (определяща се от връщането на САЩ, и Запада като цяло, към класическия либерализъм, както и възприемането на либералната доктрина от нова Русия), това до голяма степен бе естествен процeс.

В сегашното си обществено състояние България сякаш се намира не в XXI век, а по-скоро в периода на кризата след Първата световна война, която, поради вече индустриалния характер на родната икономика, се стоварва днес върху главите ни почти със силата на Голямата депресия от 1929-1933 (когато е и кризата на чистия либерализъм в световен мащаб). Че у нас либералният модел (и либерализмът въобще) е в криза си пролича, както от спада на доверието в установената система на либерална демокрация (над 60% негласували на президентските избори!), така и от отчаяната готовност на българския избирател да се вкопчи в една новопоявила се харизматична и неизтъркана в прехода личност (изборната победа на Движението на Симеон ІІ при избирателна активност от над 70%). И, ако в крайна сметка, управлението на НДСВ след време доведе до ново разочарование (по ред причини като либералният му характер, присъствието в него на старите перестройчици, неизбираеми без подкрепата на царя; "либералният" натиск отвън и т.н), това съвсем не означава, че появата на друга, действително радикална дясна “консервативно-социална” формация няма да срути окончателно либералния модел у нас. Партия, която не обещава мотаене в безплодни процедурни въпроси, а конкретни и бързи действия и наистина е готова да ги предприеме. При това именно дясна, а не лява. Защо?

Преди всичко, заради самия характер на прехода, изискващ чисто десни и подчертано национални решения на проблемите, пред които сме изправени. Една лява, “социал-либерална” партия, за каквато се обявява (и каквато действително е) БСП, по презумция, е неспособна да реализира подобни решения. От друга страна, възрастовият състав на принадлежащите към тъй наречената “крайна левица” подсказва, че бум на левия радикализъм у нас едва ли е възможен в обозримо бъдеще. Впрочем, по ред обективни причини, същото се отнася и до евентуален “неофашистки взрив” вдясно.

- умерено радикална, социално ориентирана и стояща на подчертано консервативни и национални позиции обаче е напълно възможна. Формация, близка като имидж до днешната ВМРО например, но все още неприсъстваща реално на политическата сцена. Що се отнася до неумелите опити на откровено либералния Съюз на демократичните сили да завие надясно, използвайки за тази цел националистическа реторика, повече от съмнително е подобна авантюра да доведе до реални резултати. СДС прекалено се изтърка в хода на прехода, а нововъзникващите десни партии, за съжаление, отново са (по-скоро) либерални. Така че в дясно такава партия просто няма. Засега.

Между другото, напук на утвърдилата се у нас представа, появата и едва ли би предизвикала някаква загриженост, още по-малко пък противодействие, отвън. В хода на антитерористичната си кампания след 11.09.2001, Съединените щати успяха да се убедят, че либералните режими, от на наложения у нас, често са просто неспособни да се борят с терористичната заплаха. За разлика от други, смятани за откровено националистически и недотам демократични например. Впрочем, разлагащата се българска система на либерална демокрация е на път да се превърне от "съюзник" в потенциална заплаха за американските интереси на Балканите. Да не забравяме и, че Москва, която съвсем не се е отказала от присъствието си в региона, също не е поклоник на либерално-демократичната традиция.

В крайна сметка, дори и международната подкрепа се мени в съответствие с силните вътре в страната. А те още отсега са ясни. Обратното е само потвърждение на правилото. Макар и на малко по-късен етап. Но за сметка на това с далеч по-силен ефект.