С Чефо пътуваме наобратно в сумрака на късия зимен ден с моята стара застава. Връщаме се от Камен бряг.
- Хубаво е, че свършихме на време - мърмори.- Все по празниците изникват ангажименти.
- Да. Дори не е успяло да се стъмни още - отговарям и гледам към тъмната лента на пътя.
- Нали ти казах? Вероятно е малка повредата. Както онзи ми я описа. Но застопорява ТИР-а. А без хладилник - закъде? А изпуснеш ли новогодишните празници и януари ти изгаря.
Внимавам за заледени участъци. Срещу мен профучава полицейска кола, следвана от колона автобуси. Отзаде има още една, пилотна. И после пътят отново опустява. То кой ли е луд да пътува в това студено време по тези обезлюдени краища и то в тази част на деня?
Моторът ръмжи равномерно.
- Повече няма да те разкарвам - чувам извинителното обяснение на Чефо.
- Няма проблем. Даже ми е разнообразие. В тази скука около празниците - признавам. И млъквам, но до след малко.
- Инструментът ми е проблем - допълва той извинително - Тежи. А трябва да нося всичко, барабар с бутилката със сгъстен въздух.
Добавям:
- С ладата к"во стана?
- Не стана. Ще търся нещо друго - казва, като повече ми се извинява, че ме е ангажирал. Усещам го по тона му.
- Като пак има нужда да те карам - свиркай! - допълвам се, като по-скоро се извинявам на себе си. Прозвучало е, че не ми е приятно дето ме юрка. А не е така. Губя само една ракия на топло в повече. Не пречи.
- Но да не ми става навик! - казва усмихнат, макар и малко сконфузено.
- И да ти стане. Виж каква хубава разходка си направихме! Ако искаш ще спрем и в Балчик?
- Защо не? - съгласява се бързо с новото ми предложение той.
- А Светла няма ли да се сърди?
- Не. А ако бях откарал до полунощ? - подсмива се.
Замълчаваме.
Вятърът клати предницата на колата и ме кара да внимавам докато курмувам.
- Да спрем за малко тук - посочва Стефан към брега, където се надбягват трънките гонени от вятъра - Да видим става ли за риба?
- Защо не? - съгласявам се.
Намалям и криввам от пътя. Накладките изскърцват. Свирят направо на желязо. Но все няма пари за тях.
Малко по-нататък два бавареца и един джип пък правят обратното - излизат на пътя от там, накъдето сме тръгнали.
"Тези пък какво правят тука?" мисля си. "Само да не са заровили някой труп, че … Ще бъде неприятно, ако има трупешко присъствие".
Закандилквам се по неравната повърхност. Към отвестният бряг. Вече се виждат
пръските на разбиващият се в отвесните скали вълни. Хубаво е, че се виждат, че иначе току виж сме скочили в морето.
Спирам и слизаме. Сетил съм се, защо все пак сме тръгнали за насам. Искам да проверя нещо. Вярно, че Стефан ми е подхвърлил идеята, но съм можел и да не я приема скривайки се зад някой несъществуващ ангажимент, нали?
Чефо тръгва към брега. Страшничко е! И страшно духа. Вятърът направо прониква през палтото. Тук дори през август постоянно духа, пък какво остава за сега.
Виквам към Чефо, за да му покажа да слезем към пещерите.
Той махва с ръка че ме е разбрал.
Слизам внимателно.
Долу е съвсем тъмно. И зловещо. Морето кънти някъде под мен. А от пръските тук таме има заледени участъци. Меката морска зима само на книга изглежда мека. Но като духне … Пък вечерта, по прогнозата за времето ти пак си я гледай, че е била с положителни стойности.
"По дяволите!" - подхлъзвам се. И изругавам на глас. "Поне да си бях взел фенера! Горе е, в колата" ядосвам се на себе си.
Извиквам и към Чефо да внимава като слиза.
Отговаря ми, че вече слиза.
Тегля за всеки случай и една майна на глас. Въпреки, че вече виждам. Поне контурите. Голям кеф е когато никой не те чува.
- Юрий! - чувам женски глас от тъмното. Ако бяхме преди сто години бих си помислил, че това е гласът на русалка. Но сега … Не знам какво да мисля. Във всеки случай гласът ми е смътно познат отнякъде, което значи, че не е на русалка - Ти ли си?
Мислено си отговарям: "Аз съм, но коя си пък ти?". Това, последното побързва да ми мине през главата.
Един силует изниква бързо от мрака. Женски силует. На път съм да си задам и гласно въпроса.
- Аз съм. Да, аз съм.
Щраква запалка и слабо разпръсва мрака. Едва ли съм си мислел, че ще я срещна точно
тук. Макар, че точно затова съм тръгнал. Да свърша работата на редакцията, с надеждата, че ще срещна нея именно тук.
- Оксана? - пристъпвам, след като съм попитал несигурно. И тя пристъпва. Внимателно. Светва си в краката. Виждам, че е с дълго черно палто и с ботуши.
Посягам към нея. Но спирам. И тя посяга към мене, но спира.
Прегръщам я.
- Е, те това се казва среща! - проговарям след малко, след като съм усетил достатъчно добре треперещото в прегръдката ми тяло. После я отдръпвам от себе си - Какво правиш тука?
- Автобусите отвън заминаха ли? - пита тихо, вместо да ми отговори.
- Да. Срещнах ги по пътя - стоплям. Веднага съм се сетил какво пише по вестниците в последните дни.
- А ченгетата?
- С автобусите.
- И сутеньорите ли?
Описвам й баварците.
- Друг не видях - добавям.
- Сигурен ли си, че няма никого?
В този момент Чефо изтопурква.
Оксана кляка пред мене.
- Какво правиш там в тъмното? - осведомява се, докато стъпва внимателно приятелят ми.
- Целувам една позната.
- Моля?
Оксана се изправя.
- Той е с мене - пошепвам й.
Поглежда към него страхливо. Прегръща ме и отпуска глава на рамото ми.
- Ела да видиш!
Прегръщам я през раменете и я повеждам към изхода. Като й помагам.
- А стига бе! - изпуска дъздишка приятелят ми - К"во ма напрай бе? - чеше се по темето и още не може да повярва. То не е и за вярване! Ако не бях срещнал автобусите отвънка. Но от друга страна като ги срещнеш всичко си отива на мястото.
- Чакай да поогледам! - оставям ги - Че да не стане истнски номер.
Започнало е да се стъмва. Но и никой не се вижда наоколо.
Връщам се.
- Спокойно е - казвам на Оксана - Не виждам никого.
После давам инструкции:
- Помни, че си репортерка от сп."Ние"! Но си си забравила картата. Дошла си да правиш репортаж за онези момичета, но нищо не сме намерили.
Кима разбиращо.
- Аз поне винаги си нося журналистическата карта. Горе имам и фотоапарат. Ще ти го дам, макар и само за сега.
Поглежда се към ботушите:
- С тези боси крака?
Мисля, но бързо стоплям:
- Ще ги загърнеш максимално с палтото. А и вън вече е тъмно.
Готов съм с комбинацията:
- Облякла си се така, за да можеш да се смесиш максимално с момичетата. Как си с акцента?
- Ти ще ме прецениш.
- Струва ми се, че нямаш. Ако се наложи, ще кажеш, че наистина си рускиня.
- Забравил си каква съм?
- Не съм. Но тук не правим разлика. Просто наистина работиш при нас и са изпратили тебе в интерес на работата. Това е.
Кимва.
Излизаме. Стараем се да вървим стокойно и дори се опитваме, да се шегуваме непринудено. Но побързваме да се шмугнем в колата.
***
- Как се озова тук? - любопитствам, когато мълчанието започва да дотяга. А очакването да се появи полицейски патрул и да ни спре за проверка или пък да ни засекат мутри започва да ни уморява - Можеш спокойно да говориш! И Стефан познава Иво.
Виждам я в огледалото, че поглежда Чефо. Той пък се и обръща към мене:
- Кой? Наш Иво ли? Дебелият ли бе?
Кимвам.
Съвсем се обръща:
- От деца се знаем.
- Като гонихте Катрин - усмихвам се с облекчение.
Вече съм провел мислено един спор с въобръжаем полицейски патрул, който се предполага, че ни е спрял. Става дума за нещо, от сорта:
- А вашите документи? - е питал полиця към Оксана. Като през цялото време я е наблюдавал под око.
А тя се е колебаела, но твърдо е отговорила
- Нямам.
- Няма - добавил съм и аз - Нали ви казвам, тръгнахме толкова на бързо, че забравихме всичко. Тя ни е фоторепортерка. Добе, че поне лентата е сложила във фотоапарата.
- Хм! Не ми прилича на фоторепортерка - е отговоил, въпреки, че апаратът продължава да виси на гърдите й.
- А тази прилича ли? - пресягам се към "труд"-а, където се кипри Васила Андреева - С какво сме по-лошо издание от "Труд"?
- Добре! - е преценил след известно колебание полицая. И ми е върна документите за колата - Приятен път!
Или нещо подобно. И няколко пъти. И все пак, добре, че разговорът не се е състоял. И то само, за да не загубим време.
- Прибраха ме една нощ направо от улицата. Както съм гола. Само по бикини, палто и ботуши. Бяха ме изпратили, уж на бързо, да взема цигари.
- Тоест както си сега. - доуточнявам.
Кимва към мене утвърдително. Виждам го в огледалото.
- Имаше полицейска хайка. Право на нея скочих. Питаха за документи, казах, че нямам, питаха ме каква съм, казах че съм украинка, направо ме набутаха в един камион с още много момичета, после ни прекачиха в автобус и право към границата. Винаги около байярама правели хайки за проститутки. И ето ме тук.
Мълчим. Само моторът равномерно ръмжи.
- Около байрама правят хайки за проститутки. От няколко години. За показност. Кого ли лъжат? Повечето от момичетата се връщат веднага обратно - продължава тя.
- А сега как се измъкна?
- Спряхме тук за малко. От единия автобус навих няколко момичета да се разбягаме. Въпреки, че веднага ни заобиколиха полицаи. Може да са избягали и още някои.
- Не вярвам. Още щяха да търсят. Просто не са те забелязали. Имаше ли списък?
- Имаше. Но вътре беше такава блъсканица! Бяха насядали и по пода. Колко му е някоя да се е обадила вместо мен.
Замълчава. После добавя:
- Третират ни като прокажени!
- Трупат актив на ваш задник. Нищо повече!
Замълчава. После добавя:
- Ох, Юра! Така се надявах да те срещна! А като спряха си казах: "Сега или никога!" Знаех, че ще те срещна.
Докосва ме по рамото.
Хващам й ръката. А после се вторачвам в пътя.
Минали сме Балчик. Рибата се е отложила Хванал съм си друга, по-хубава. Но не мога да я отведа на ресторант. Поне не в този вид. Макар и не за да я ядем.
- Обади се на Иво! - оживява се, но вече когато сме минали Златните.
- Ще му се обадя!
- Дай, аз ще му се обадя! - настоява тя.
Давам й GSM-а.
- Не, ти! - решава.
Намирам телефона в менюто с една ръка. Намалям. Неудобно е.
- Кажи бе брат"чед!
- Къде си бе Акулев!
- В София. В профсъюза.
- Кога се връщаш?
- След два дни.
- Тук една позната държеше да ти се обадя.
- Коя? Да не е Нина?
- Не. Оксана.
- Дай ми го! - напира отзад жената.
Правя й знак да чака.
- Нли беше при амуджите в Истанбул? Къде я намери?
- На Калиакра. Турците решили да връщат курвите и …
- И ти намаза.
- Не още. Ще - поглеждам я. Не дава вид да ми се е разсърдила за това как съм я нарекъл.
- Дай ми го! - няма търпение. Давам й слушалката. И наострям уши. Какво заговорничат тия двамата?
- Чао! - прекъсва разговора след малко Оксана. И ми докладва - Ще се видим след два дни.
Вземам GSM-а и го намествам на мястотото му.
Влизаме във Варна. Запътвам се към Чефо.
- Чао! - пожелавам, след като вече е слязъл, а аз съм му помогнал да разтовари инструментите. А той ми е доверил, че Оксана е много хубаво момиче, като че ли аз не виждам това. И си е взел довиждане и с нея разбира се.
- Стопли ли се? - питам, когато вече сме поели обратно. И след като Оксана се е наместила на предната седалка. И когато виждам оголените й бедра до себе си. Без нула внимание от нейна страна. А замръзнал човек така не прави.
- Добре ми е.
- Беше премръзнала. Носа? - поглеждам я. Нещо се е замислила - Ей!
Чуквам я по носа.
- Сега къде ме водиш? - пита. Когато колата отново е поела към комплексите. И отново е на път да излезе от града.
- В една вила. Ще те представя на нашите.
Изненадва се:
- Ама … Чакай!
- Споко! В момента живея сам. Нашите ги няма.
- Къде?
- Там. Нали ти казах? Във вилата.
- Ами жена ти? Как ще реагира?
- Не съм женен. Вече.
Спира да пита. Навреме. Тъкмо сме качили баира над града и сме поели към вилата.
Поглеждам я след маневрата. И след като вече сме поели и пъплим към газ-станцията. На първа. Колата в началото не може да поеме на по-голяма предавка.
Забелязвам дяволита усмивка.
- Нали нямаш нищо против да поживеем известно време под един покрив? - питам съобразил най-после.
- Разбира се! Нали съм курва?
- Нямах това предвид.
- Въпреки това.
Стисвам й ръката. Така, както си е на бедрото.
Отвръща ми на жеста.
- Стига де! Сърдиш ли ми се?
- Всичко е наред! Как мога да ти се сърдя? Та нали ще живеем заедно?
Слизам да отворя вратата. И да вкарам колата в двора.
- Ох, Юрий! - прегръща ме. След като вече сме влезли в къщата и аз вече съм си събул обущата и нахлул чехлите. А тя се е засуетила. И след като веднага съм пуснал печката. Без да забравя да поставя магнит върху електромера. Че с тези цени и с тези заплати… Направо ми отвориха очите! А преди дори и не съм си помислял да крада ток.
Целувам я. Усещам тялото й. Слагам я да седне и обхващам бедрата й.
- Наистина беше ужасно! - шепне.
- Пълна програма ли? - питам след малко. След първия изблик.
- Пълна - пошепва.
Дъхът й стопля лицето ми. Пошепва, но след пауза - Там беше пълна. Но не съм заразена. - додава оживено - Минах преглед в деня, в който ме прибраха. И не съм имала акт след прегледа. Направо - късмет!
После добавя:
- Ти си истински приятел!
- Просто правя каквото мога. Сега например ще ти дам аспирин с коняк, ще ти направя чай, а после и ще ти напълня ваната.
Засмива се:
- Стоплих се в колата.
- Нищо. Аз да съм сигурен.
Пак ме прегръща.
А половин час по-късно наистина поема към ваната Вече гола, макар и с ботуши. И с моя помощ. Явно, че наистина й е топло. Да не се стряскам насън де. Като лош домакин.
- Толкова ли ти стана горещо? - учудвам се аз при гледката на голото й тяло, бавно разтърквано от свитата на топка кърпа.
- Много ми е горещо!
- Вече?
- Ами след два аспирина, два чая, голям коняк и поне половин час престой в горещата вана - смее се докато изброява - Как да ми е?
- Четиридесет и пет минути - поправям я аз докато наблюдавам с нескривано удоволствие тялото, познато ми от Шумен и вероятно - на голяма част от Истанбул. Защото наистина си заслужава многобройната публика. Което отдавна знам.
Гледам я как го разтрива около слабините и се радвам за него - че му е горещо.
Тя изпъчва гърди:
- Какво си ме зяпнал?
Получавам изтръпване под кръста:
- Не си се променила за два месеца. Страхотна си.
- Само малко - смъква кърпата - Да видим дали ще познаеш?
И застава продължително време като модел пред погледа ми.
- Брадясала си - забелязвам - Преди това го нямаше.
- Позна. Там жените им се бръснат и точно затова трябваше да сме окосмени. За да се различаваме като християнки.
- Сядай! - тупвам фотьойла.
Тя се отпуска. Отпуска небрежно и кърпа върху бедрото си.
- Защо винаги мъжете ни карат да правим неща, които никога не биха направили с жените си? Защо са толкова гадни?
- Биха, но няма да ги огрее. А с вас си плащат, така, че трябва да ги огрее - започвам да сервирам вечерята, която съм приготвил набързо, докато е била в банята - Щом плащаш, всичко може. Въпрос на заплащане.
- Големи сте гадняри! В къщи, при жените сте писенца, а при нас ставате перверзници. Бедна ти е фантазията какви перверзници можете да бъдете!
Пропускам да отбележа, че гледам на жена си като на някого, който не може, а и не трябва да може всичко във секса. Иначе би било стъписващо и говори за замърсяване. Докато с курвата всичко може! Още повече, че не я гледаш всеки ден. Плащаш, чукаш, бягаш. А си струва да експериментираш. Понякога.
- Ела да вечеряме! - каня я да седне до кухненската маса.
Тя захвърля кърпата и сяда.
- Много ли клиенти имаше?
Усмихва се:
- Повече от тука.
- И тука ли? - правя се на изненадан.
- Само в краен случай. И по изрично мое желание. Докато там не беше само в краен случай и не винаги по мое желание.
- Нали тук уж беше само танцьорка? - правя се на разсеян.
- И там бях танцьорка. Но с акцент върху другото.
Засмива се. Макар и да не виждам нищо смешно.
- Не се безпокой! Здрава съм. Изследваха ме малко преди да ме върнат и нямах повече контакти.
- Знам! Каза ми вече - посочвам й към храната - Сервирай си!
- Не си ли женен? - пита, като започва да се храни. Лакомо. От колко време не е яла?
- Бях женен.
- А сега?
- Статус - вдовец - подсмивам се докато хапвам. Но не толкова лакомо.
- Вече? Не си ли млад да бъдеш вдовец? - учудва се.
- Сигурно съм млад. Щом казваш! .
- Отдавна ли стана това ?
- Не много отдавна - замислям се - Преди три години.
- И от какво почина жена ти?
- Убиха я.
- Кой? - поглежда ме наистина изненадано.
- Не знам. Злополука при свада. Не ми казаха кой точно я е злополучил.
- И съжеляваш ли за нея? - пита тихо.
- Да.
После добавям. Като сам не знам защо:
- И тя беше от твоята втора специалност. Може би затова я и починаха.
Слага ръката си върху моята. Нежно. А после започва да се храни мълчаливо.
- Ела при мене? - кани ме вече от дивана, пред телевизора. Когато сме се нахранили и докато отсервираме.
- Ще дойда! Но знай, че си ми гост. Не се чувствай задължена!
"Досега трябва да й е станало студено" - мисля - "Въпреки, че печката дъни яко".
Не усещам как става. Усещам я като ме прегръща. И гърдите й се опират меко в гърба ми.
- Не се чувствам задължена - прошепва в ухото ми - Наистина ще ми бъде приятно. Много приятно.
Гласът й потреперва. После се отдалечава.
Проследявам я. Наистина има страхотно тяло. По-хубаво само от моето.
Сяда на леглото с подвити крака. И поглежда настойчиво назад. Дали я гледам. Проследил съм я, но само с поглед. Гледам я разбира се. И още как! След това се отпуска по гръб, подпряна на облегалката на леглото. С лявата си ръка погава косата си. И открива гърдите си. Ляга настрани. Като бебе - със свити крака. И продължава да ме гледа. Усмихва ми се леко. Чувствам се поканен. А после размърдва крака, обръща се по гръб с ръка останала под под косата и друга - останала под гърдите, така, че да ги подчертава. И разтваря свитите си в коленете крака. Не мога да се откъсна от гледката.
Е, не издържам повече. Ставам от мястото си и отивам да легна при нея. След като ме канят! Все пак два месеца не съм бил с жена. Като тя ми е била последната жена.
- Значи това ти е стил - казва като въздъхва силно. За да успокои дишането си след акта.
- Кое? - питам, макар и да знам кое. Но все пак трябва да съм сигурен.
- Да свършваш след партньорката.
- Може да се каже. Но ако не ти харесва …
- Напротив! Много ми харесва даже - погалва ме нежно - Когато бях с тебе се почувствах страхотно!
Усмихвам се скромно, макар и това ако не е признание? И я целувам бавно. И нежно.
- Казвали ли са ти някога, че имаш страхотни ръце? Страшно нежни!
- Да.
- Е, ще ти го кажа пак. Докато бях в Истанбул често си спомнях за тях.
Засмива се:
- Дори ми пречеше на работата с клиентите.
- Съжелявам!
- А аз - не!
Погалва ме по лицето.
Прегръщам я. Дори и да лъже, лъже приятно.
Целува ме страстно. С език. Чак зъбите ни изтракват.
- Боже, колко е тихо и спокойно тук! - възкликва, след като сме лежали така мълчаливо.
- Искаш ли да останеш?
Клати глава положително.
- Ами остани тогава!
Пак ме целува. После става бавно. До тоалета.
Когато се връща не ляга веднага. Застава до прозореца. Гледа навън в тъмнината.
- Какво има? - питам като ми омръзва да я чакам.
- Нищо. Гледам - поглежда ме - Любувам се в тъмнината. В Истанбул често правех така. Но там е друго. Няма такова спокойствие.
- Благодаря!
- Не. Не те чувствам като клиент. Моля те!
Ставам. Прегръщам я отзад.
- Не искам да ти преча - шепне.
- Не ми пречиш.
- Обещай ми, че нищо няма да се промени.
- В смисъл? - отдръпвам се.
- Че ще си водиш гаджета когато поискаш.
- Обещавам ти, но ако ти ми обещаеш, че няма да водиш гаджета когато поискаш.
- Ти мене ме остави!
- Не мога - засмивам се. Целувам я. И я помъквам към леглото.
***
Когато се събуждам се сещам, че тук , в леглото трябваше да има нещо. А докато отивам до тоалета се сещам и какво е било нещото. И дори го виждам нещото - стои до готварската печка в кухнята и майстори нещо, вероятно закуска. Като само ме поглежда бегло. И вместо към стълбите към тоалетната, закрачвам по стълбите към кухнята.
Прегръщам нещото пак като снощи, изотзад. Целувам я по раменете.
- Не ти ли е студено? - питам.
- Малко.
- Защо не си облечеш някоя дреха?
- Чакам. Да ми дадеш. Не мога така сама да си взема.
- Докъде стигна със закуската?
Усмихва се:
- Току-що включих печката. И аз сега станах.
Виждам, че се готви да прави пържени филии.
- Имаш ли нужда от сгряване?
- Пак ли чрез разтривка? - опитва се да ме погледне.
- Пак. И аз имам нужда от разтриване.
Имам разбира се. С тази сутрешна ерекция!
Но е по-добре, че още я има. А какво ще бъде след като спре да я има - не знам. Рано ми е явно още за да знам.
- Ще настинеш! Не стой така! - настоявам.
- Чакай поне да изгася печката, де! - и тя настоява и щраква ключа. А после се отправяме пак надолу. Към изстиващото легло.
- Ще ида да напазарувам. Нищо нямаме за обяд - казвам. И я целувам по коляното. Но след малко. Когато рискът да настина е сведен до минимум. После я целувам и по-надолу - към края на бедрото.
- Купи ми и чорапогашник! За да мога и аз да излизам - моли като си придърпва косата назад, както е седнала в леглото.
- Къде ще ходиш без дрехи?
- Ще ходя за да си купя дрехи.
- А пари?
- Ти ще ми дадеш - поглежда ме изпитателно.
- Така ли? А аз защо не знаех?
- Сега научи.
Целувам й отново коляното.
- Ще ми заемеш. Ако имаш де! - сеща се.
- Как ще ми ги върнеш?
- Имам. В тукашна банка. Книжката е в Иво. Като го видя ще ти ги върна. Имаш ли?
- Споко! Имам. Малко, но имам.
Отпускам глава върху коляното й. Спи ми се. Макар, че трябва да ходя да пазарувам. И да й дам нещо да облече.
Ставам пъргаво.
- Какво ще кажеш за тази риза? - предлагам след известно ровене из гардероба.
- Не е ли много бяла?
- Не намирам по-черна. Пък и бялото ти отива. Цветът на девствеността.
Посяга да ме замери с възглавницата.
- Стига ме бъзика!
Вместо това аз я замервам с ризата.
- Я се обличай! Ходиш ми гола тука. Не ме оставяш да се отпусна. Ето, пак е на пръчка!
Соча слабините си.
- Време е да ходиш на магазин! - смее сее докато облича ризата.
Когато се връщам от пазаруване я виждам да се бръсне, облякла ризата и седнала на стола до бар-плота.
- И защо! - кимам след като слагам ръка на бедрото й.
- Как защо? За да вляза в тукашните норми. Нали преди малко ми намекна, че трябва.
- Стига де! Не съм го имал предвид.
- Но аз го имам предвид.
Целувам я.
- Стига!
- Купи ли ми чорапогащник? - отклонява се от темата.
Показвам й кутийката.
- А ти направи ли ми закуската?
Показва ми масата.
- Абе я ела пак!
Поглежда ме учудено. Но пак нищо не казва.
- Всъщност няма да има нужда да ми връщаш парите. Ще си ги отработиш - решавам.
И аз съм учуден от себе си. Но я отнасям към леглото.
- Как?
- Ето как! - прегръщам я.
- Стана обяд. Но нямам сили да стана - пошепва тихо.
"Как ще има след като лежа отгоре й". Отмествам се все пак, но мързеливо.
- А сега? - промълвявам.
- След малко! Сега ме унася.
Но след малко събира сили и става. Донася закуската. В леглото. Аз пък съм пуснал музика. Кеф!
- Винаги ли си такъв?
- Не. Предният път не бях такъв. Само понякога - казвам мимоходом и предлагам - Я го пробвай!
- На голо?
- По-секси е! А и нали се избръсна. Няма да го скъсаш.
Обува чорапогащника. Малко с момичешки маниер. Като ритването да го изпъне например. Много е секси. Като Ким Бейсингър от рекламите на Golden Lady.
Оглеждам я.
- Ела тук!
- Пак ли?
- Само да те прегърна. Много си гот.
Идва. Прегръщам я нежно. И я целувам. Като й пускам ръка между краката. И там я галя.
Нещо изщраква откум бараката. Наострям уши. Излизам в коридора, намятам палтото и отивам да проверя. Дали онзи кретен, съседа, не е решил пак да пали.
Няма. Всичко е нормално. Сигурно е била котка. Или куче. Нали няма ограда от едната страна! Кога ли ще ме заръфат пред къщи?
Идва. Обула си е ботушите и си е навлякла палтото. Без да го закопчава. Само го придърпва отпред с ръце. Браво! Много е секси.
- Има ли нещо?
- Ела и ще видиш!
- Не се шегувам.
- И аз.
Погледът й е искрено учуден.
Отмествам й ръцете. Прегръщам я. И я целувам. После я вдигам в ръце.
Дърпа се.
- Ама какво ти става?
- Става. На млад човек какво може да му става?
- Но ти не си съвсем млад!
- Благодаря!
- Моля!
- Но става.
И пак я отнасям към леглото.
Този път дрямката съвсем ме е унесла. След обилното хранене. И поредната доза секс.
- Винаги ли си толкова ненаситен? - мърка Оксана също унесено.
- Бил съм и по-ненаситен - едва говоря.
- Боже мой!
- Но преди много време.
- Но сега се подмладяваш.
- Ти ме подмладяваш.
- Няма да те докарам до дете. Повече не мога.
- Ще видим. Довечера.
- А, не - оживява се.
- Няма "не". Имаш да ми плащаш чорапогащника.
- А досега какво правих? Плати си само единият чорап. - засмивам се. Макар и трудно. Лежа по очи.
Следва удар с възглавница.
- Още нищо не знаеш. Ще видиш утре. Какво плащане ще падне когато ти купя костюм.
- Е, не! - поема въздух. И ме целува. За да запуши устата ми. Не за друго.
* * *
- Към магазина за костюми ли ме водиш? - пита когато вече сме в центъра. Но на другия ден. И след като сме направили вече някои покупки.
Смее се.
- А ти съгласна ли си да ми плащаш?
- За съгласна - съм съгласна. Но дали ще мога? - кокетничи.
- Добре де! На разсрочено плащане - съгладявам се. И гледам надолу. Към подаващото се от палтото коляно и стоящото зад него бедро.
И аз не знам какво ми става? Наистина. Още повече, след като знам, че днес надолу е облечена.
И влизаме в магазина. Поредният. За да пробваме поредният дамски костюм. Защото довечера сме на опера. А там все по-шик е да си с костюм.
- Разсроченото плащане предполага по-дълга връзка - забелязва. И ме поглежда.
Но когато вече сме купили и костюм, и мъкнем огромната чанта, но на алеята към
морето. След час.
"Помни кучето!" отбелязвам на ум. Но не я имам за кучка. След Мария никоя жена не може да бъде кучка. Ако имаме предвид американската етимология. Тази от филмите.
- Предполага. А ти искаш ли?
- Откровено ли?
- Да - казвам сериозно. Това го мога.
- Искам разбира се!
- Защо?
- Защото си човек. Въпросът е дали ти искаш - и ме удря с юмрук по рамото. Но не се е вглъбила в себе си.
Усещам, че стъпвам накриво.
- Добре! Опитай пак! - прегръщам я през раменете. По-силно.
- Ти искаш ли да остана по-дълго? - поглежда ме с дълбоките си сини очи. И иска откровен отговор.
- Да - казвам.
- И защо?
- Защото си човек.
Целувам я. Страстно. Чак тялото й потреперва. После се сещам, че може да трепери и от студ. Все пак отдолу е само по една моя фланелка, облечена наголу, пък била тя и с дължината на блузон.
- Студено ли ти е? - питам тихо. След няколко минути. Когато целувката е свършила.
- Малко - пошепва.
- Да тръгваме! Тук, край морето много духа - поглеждам към оловносивите талази на вълните, разбиващи се отвъд тетраподите, но не много далече от нас.
Съгласява се.
- Но ще ти върна парите! - настоява - Имам, само да си ги взема.
Сега пък аз се съгласявам. С жена като нея не можеш да не се съгласиш.
- Одобряваш ли новия ми костюм? - пита, но когато вече сме седнали в барче, близо до театъра.
Поглеждам към кръстосаните й крака.
- Да. Само дето полата не се вижда под сакото. И то не защото сакото е дълго - подсмива се.
- Старомоден си! Сега е на мода.
- Не съм - вдигам поглед към деколтето, оформено от пешовете на сакото обечено и то както изглежда на голо. И това напоследък е на мода - Напротив! Много ми харесва. Но забелязах, че и на другите им харесва. На всички мъже им потекоха лигите.
- Ти да не би да ревнуваш? - усмихва се.
- Не. Само малко. Макар, че би трябвало да ми е приятно всички да харесват партньорката ми. Значи, че и аз съм хубав щом си с мен.
Засмива се. Без да издава излишно шум.
- Но не бих могъл да те предпазя, ако някой ти налети. Макар, че си нося и пистолета.
- Вярно?
Придърпвам си сакото.
- На опера с пистолет!
- Защо? Там не проверяват за оръжие.
- Законен ли е? - любопитства.
- Вече - да. Разрешиха ги. А той формално е газов. Когато смъкнаха Виденов ги разрешиха. Имаше и такъв период.
- Още критики? - вдига любопитно очи.
- Нямам - мисля - А, да. Не разбрах защо трябваше да носиш и обувки. И така, с ботушите си добре.
Намерил съм си повод да я погледна отново в краката. А те са хубави - като на танцьорка.
- По-елегантно е. Нормално е една жена да замени в операта ботушите си с обувки.
- А ако ги бяха откраднали?
- Ти пък! Сега свърши ли?
- Да - хващам я за ръката.
- Боже колко е хубаво! - повтаря след малко. Повтаря го за трети път - Откога не съм го правила?
- Откога? - питам я недискретно. Защото я накарвам да се замисли. Но тя не се замисля, а отговаря направо:
- Откакто съм в България. Даже от преди това - после пак въздъхва - Ето това разбирам като начин на живот!
Казала го е замечтано и е отпила от кафето:
- Къща в околностите на града, кола … Вечер излизаш на заведение или на културно мероприятие …
- Или и на двете - прекъсвам я.
- Или и на двете - добавя - Как искам всичко да продължи по-дълго!
- От тебе зависи!
Погалва ме по ръката. Хваща ме ии ми я стиска.
- Добре! Щом зависи! -
- Харесаха ли ти Стефанови?
- Много приятно семейство.
- Мисля, че и те те харесаха.
- Дано! Ще видим. Във всеки случай Светла добре ме изучаваше. Забелязах го по очите й.
- Да плащаме - предлагам и викам келнера. Но той се отзовава и ставаме.
- Откъде познаваш кажи-речи целият оркестър? - пита, но вече в колата. Колкото да не мълчи.
- Съученици са ми.
- Възгордях се като ме запозна и с певицата. Тя ли е примадоната?
Клатя глава утвърдително:
- Никога не съм предполагала, че ще вляза в местната културна общност.
- Нормално. Беше влязла в друга общност.
Слага ръка върху моята. Върху скоростния лост.
- Още не е сигурно, че съм излязла от нея. Но във всеки случай много ти благодаря. За всичко, което правиш за мен!
Мисля да спомена, че ми се отплаща, но замълчавам. За днес - толкова с шегите.
- Какво би могла да намери красива жена като тебе в мъж като мене? - питам. Но доста след като ефирните оскъдни прозрачни черни бикини са поели към пода след същото по типа си потниче и преди чорапите. Този път обаче след секса дори не ме е унесло. Може би съм минал границата на унасянето. Тя обикновено е до към 1 часа. И сега ще трябва да седя чак до 4 часа. Дано не съм прав!
- Стабилност - измърква Оксана, макар и с гръб към мене. Гласът й издава, че е започнала да се унася.
- Не търсеше ли богатия принц на белия кон? Пардон, мерцедес?
- Преди. Отдавна - размърдва се и се обръща по гръб. Отваря очи.
- Събудих ли те?
- Не спях.
Гласът й е станал по-бодър.
- Преди два месеца беше това "преди".
- Само? - продължавам да настоявам. Гледам я внимателно, докато мога да видя нещо в тъмното.
- Казах ти. Беше отдавна. Докато разбрах, че за всички ще си остана само курва. Играчка за мъже, някои от тях - по-разглезени - гласът й е монотонен. Виждам, че гледа тавана. После поглежда към мене - Играчка, която всички захвърлят. Без капка уважение. Не си струва усилието.
- А парите?
- Пари се печелят! И се губят в крайна сметка. Важно е себеуважението. И как ти е добре.
Продължава да ме гледа. Сега не я виждам, но я усещам.
- А ако после съжеляваш?
- Едва ли - произнася провлечено. Което означава и замислено - Пари се печелят. Особено, ако с партньора сте екип - поглежда ме отново явно за да разбере ставам ли за екип.
Не реагирам. А и в края на крищата важното е да ти стигат.
Прокарвам ръка по тялото й. Така. Без страст.
Тя я хваща нежно.
- Да заспиваме, а? - предлагам. Но после се сещам и сякаш за извинение питам - Ще можеш ли да заспиш?
Усмихва се в отговор:
- Ще опитам! Няма проблеми.
И след малко успява. Постепенно. За разлика от мене.
