Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.09 20:24 - Оксана 3
Автор: yuriy Категория: Други   
Прочетен: 9464 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 -          О, не! Какво ти става? - пита след като забелязва сутрешната ми ерекция. И след като се пресягам към тялото й. Въпреки, че вече отдавна е станала и дори си е облякла чорапите и фланелата. И се хваща между краката - съзнателно или не.

-          Ами … става! - вдигам рамене. Въпреки, че не ми личи както съм легнал.

-          Винаги ли си такъв?

-          Просто много си секси! - поглеждам я многознчително. Към мястото, където са ръцете й.

Усмихва се и също вторачва погледа си в мен:

-          Подавам си оставката! Чак вътрешностите ме заболяха. Откога не си бил с жена?

-          От два месеца. Виж, останах ти верен.

Идва при мен. Навежда се. Целува ме:

-          Ставай! - изкомандва ненадейно - Днес ще идват Ивови.

-          Няма да дойде веднага. Познавам го. А и от Шумен дотук са 100 километра. Най-рано след обед - мъркам лениво. И й галя бедрото.

-          Все пак. Трябва да сме готови. Тук трябва да е оправено.

-          В какви отношения бяхте с Иво? - променям тона. Но пак с шеговит.

-          Ревнуваш? - възклицава въпросително.

-          Е …

Целува ме.

-          А и тази натегация …

-          Стига де! Хайде ставай!

Ставам разбира се. Като ме моли … Но след доста време. Доста, след като Оксана е отишла да прави закуската и да подрежда отатък.

Ивови идват както очатвам - след обед. Любопитен съм да видя кой ще бъде в делегацията - Надя? Или жена му, Вилето? Надявам се да е Вилето. И надеждите ми се оправдават. Тя е.

-          Къде е Саня? - пита той едва влязъл в двора. Не ми става много приятен този, неговият интерес, но все пак … Нали сме братовчеди! Пък и той ни е запознал в края на краищата.

Поглеждам зад себе си. Наистина я няма. А тръгна след мене.

Жена му го поглежда внимателно. Като си го знае какъв е …

-          Няма ли първо да кажеш "здрасти!"? А после да питаш как съм?

-          Здрасти!

Ръкуваме се.

-          Тук е. Изцлезе, но се върна за нещо.

Поглежда към вилата. А и Вилето поглежда към него още по-внимателно.

Оксана най-после се появява. Забелязвам, че е променила облеклото. Върху сексапилният лъскав черен плътно впит в краката й клин сега стои тънка, а не досегашната дебела блуза.

-          Здрасти! - подава му ръка и тя. И се обръща към мен - Скъсах копче и се забавих. Закачих го на бараката пред вратата. Трябва да я отрежеш!

Иво посяга и я целува. И тя го праи, но протоколно. Като постоянно гледа към Вилето. Което още повече поставя Вилето нащерк.

Иво не обръща внимание на дреболиите. Отдалечава я от себе си. И я оглежда:

-          Не си се променила! - казва.

-          За толкова кратко време? - възкликва жената усмихната.

После се ръкува и с Виолета. С известна неловкост. А Вилето - изучавайки я.

Влизаме в къщи.

Оксана се е оказала добра домакиня. Противно на разпространеното мнение за украинките. И това ме радва. За да не се чувствам неудобно когато дойдат гости. Не за друго. Като си сам свикваш да се оправяш.

След като основно е почистила къщата, сега се залавя със сервирането на кафето. Отрупва масата и със сладки.

-          Разправяй! - казва й Иво между две кратки сядания.

-          Какво има за разправяне? - поглежда го тя - Нали виждаш? Върнаха ме.

-          Откъде? - любопитства и Вилето.

-          От Турция. Бях нелегално.

И става, преди да е дошъл въпросът какво е правила в Турция. Сервира още безалкохолно.

-          Сашата знае ли? - подвиква след нея Иво.

-          Не. И по-добре да не знае. Нали не си му казал? - чувам гласът й от кухнята.

-          Трай се. Не искам никой да знае, че съм тука. - пак долита гласът й от кухнята. Но тя там и остава. Приготвя вечерята.

Вилето поглежда със скпито любопитство, но видимо се отпуска.

После, след малко става и също отива в кухнята. Да помага. Като си я знам каква е! Душа човек.

-          Бисо как е? - пита Иво, когато сме останали само двамата.

-          Добре. Пак е навън.

-          Ще ми трябва.

-          За какво? - поглеждам го. Все пак става дума за брат ми. Това "Ще ми трябва" най-често излиза ялово.

-          Решул съм да откривам клон и във Варна. Работех с един, но той ме замота. Несериозен излезе.

-          Няма го. Sorry. А и все навън го тегли и едва ли ще свърши работа.

Но веднага ми прещраква нещо в главата:

-          А защо не включиш Оксана в тази работа?

Поглежда ме под гъсто сключените си вежди:

-          Юри …?

Демек, "нали я знаеш каква е ?"

-          Точно, защото я знам вече каква е … - натъртвам на "вече"-то.

-          Остави тая работа - махва с ръка.

-          Знаеш, че никога не съм грешил в хората.

Мълчи.

-          А и една хубава жена сред мъже винаги ще свърши работа. Само не трябва да се държи меко с тях, че да им вземе респекта.

Пак мълчи. Гледам го внимателно.

-          Тя сигурно и паспорт няма? - проговаря, но на масата, пред него.

-          Няма. Но аз имам. Формално мога аз да бъда шеф. А реално да е тя.

-          И мислиш, че ще се справи?

Кимвам с глава.

Клати с глава, но личи, че мисли внимателно.

-          Доколкото поммня Вилито ти е шефка - додавям като аргумент.

-          Само формално. Трябваше да я направя президент на фирмата. Но гледам да не прави глупости!

-          И аз ще наблюдавам да не прави глупости. Но не бих се захванал изцяло. Знаеш, че не ми се занимава. Така дори ще е по-добре. Да ги стягам само от време на време. Като запазвам дистанция.

-          Не мислиш ли да се връщаш в Украйна? - пита Иво, като насочва погледа си към нея.

Поглежда ме. Нещо като "А ти какво ще кажеш? Да остана ли?" Но казва само

-          Едва ли?

Изпреварила е отговора ми.

Иво мълчи. Мисли. Виждам го, че мисли.

-          Жените оттатък май се харесаха - добавям, когато мълчанието вече е започнало да дотяга.

-          По-скоро се изучават - подхвърля тихо, но по принцип продължава да мълчи.

-          Познават ли се отпреди?

-          Не - категоричен е - Да не съм луд? Тя за Надя ми направи проблем, въпреки, че и там само се досеща …

-          Какво се досеща? - възкликвам, но веднага приглушавам глас.

-          Тихо! - рязко ме предупреждава.

-          Доколкото те познавам сигурно целият град знае … - снишавам глас.

-          Има такава работа - усмихва се гузно.

-          А за другите?

-          Не знае. Хайде да ходим отатъка!

Съгласявам се. Ставаме.

Жените изглеждат направо приятелки. Ако не беше дебненето! Дълбоко скрито, но все пак дебнене. Най-малкото, от любопитство.

Слагат салатите и ракиите. А ние с братовчеда отново сме седнали до масата. По стар български обичай. Така де.

-          Хайде, седнете най-после де! Са се видим - подканя ги Иво.

-          Ей кега - припаряно отговаря оксана. - Още само вдве неща. Ти сядай!

И Виолета сяда.

-          Аз моята съм я виждал - смее се Иво. И посяга да я погали. С което си навлича гнева й.

И Оксана се присъединява най-после.

-          Много си секси! - признава й Иво.

Виолета пак е нащрек.

Че е секси с този впит по крака клин - дума няма, ама баш сега ли трябваше го казва?

Оксана нищо не казва. Само обвива ръце около тялото си.

-          Студени ли ти е? - питам.

-          Малко.

-          Ти с тази тънка блуза …

Ставам и я няматам с жилетката си.

-          Какви са ти плановете занапред? Ще се връщаш ли в Украйна? - чувам Иво да я пита докато нося жилетката.

-          Не - клати глява тя - И да искам ве мога.

-          Защо? - поглегда я внимателно.

-          Знаеш защо! - поглежда го тя по същия начин - Ще ме поемат още от мига, в който стъпя на украинска земя.

Чопли нещо пре себе си.

-          И в чужбина не мога да изляза - продължава.

-          Пасторт ли нямаш?

-          И това - казва - Знаеш структурата! Какво се изумяваш? - поглежда го раздразнено - Оцеляваш само, ако никой не знае за тебе.

-          Сашата знае ли?

-          Не - категоричен е Иво.

-          В никакъв случай не трябва да научава - предупреждава го Оксана.

-          И какво ще правиш нататък?

Продължава да чопли нещото пред себе си. Но вдига рамене:

-          Не знам? Засега съм тук - гледа масата - Не знам. Това ми е единственият шанс да променя живота си както искам. Ако не ме издъниш - пак ог поглежда предупреждаващо.

-          Няма да те издъня!

Вперва очи в него изпитателно:

-          Няма да те издъня - обещава братовчеда.

-          Не знам как ще я карам занапред, но няма да бъде както беше назад - казва замислено тя.

-          Искам да ти помогна! - казва братовчеда. И учудва и мене. Наострям слух. За предложението. Сигурно пак ще бъде в онзи бизнес. Но тя не го иска. Освен ако …

-          Ще поемеш ли компанията ми във Варна?

Виждам, че ще поеме. И то с радост. Поглежда ме. После Иво.

-          Съгласа съм! - казва след известно колебание - Но дали ще се справя?

Това й харесвам. Не говори за пари, а за работа.

Поглеждам го:

-          Ще се спрвиш! - направил е моето предложение - А и Юрий ще ти помага.

Кимвам утвърдително.

- Е, в такъв случай - става и му подава ръка.

            След което се отдаваме на вечерята. Която наистина е вкусно приготевена. И на общи преказки в олекотен и развеселен тон. И това й харесвам на тази жена. А уж по-северните жени били кофти домакини. Но всяко правило си има и   изключения. Явно.

            След вечерята и след като сме настанили Иво и Вилето за спане, най-сетне се усамотяваме. Аз - да пиша.

-          Хм … Хубаво предложение. Дали да приема? - чувам гласа на Оксана. Зад мне е. На фотьойла.

Обръщам се:

-          Ще приемеш разбира се - гледам я. Още повече, че си е разкопчала блузката. И още повече, че съм очаквал да е голичка под нея. - Едва ли отсяваш предложения.

Облизвам се. Бюстът й се е очертал от ръцете сложени зад врата.

Забелязва накъде гледам и се засмива:

-          Какво ме зяпаш? Нали всеки ден ме виждаш?

-          Но пак имам желание.

Става от фотьойла. Смъква блузката. Идва към мене.

Прегръщам я през кръста. Придърпвам я в скута си. Целувам й гърдите. Пускам й ръка между краката.

-          Чудесна си тази вечер - признавам.

-          Само тази?  - задъхва се като говори.

-          И тази - добавям - Но ще трябва малко да ме оставиш да понапиша нещо.

Става неохотно:

-          Добре! Тъкмо през това време ще се приготвя и измия - решава.

В настроение е. Личи й. И как няма за бъде? Нали е видяла светлина в края на тунела. Доста светлина. Макар и само през прозореца. Обръщам се към компютъра и аз да видя малко светлина. От екрана, чрез емайла.

Връща се след малко. Просто чувам стъпките й зад себе си. Но долавям хрипането й. Но това - пак след малко. Обръщам се когато се уверявам, че наистина го има. И то по тона й.

-          Хайде! Зарежи статията - казва - Студено ми е.

Легнала е върху оправеното легло подвила черната си и бец това къса и прозрачна

нощница, която съм й купил преди няколко дни отново с голи гърди и ме гледа с очакване. Но разстроено.

            "Как няма да ти е студено                                                     !" е първата ми мисъл хрумнала ми в главата. С идеята да й се тросна, че ми прекъсва статията, която дори не е статия, а само още работя по схемата върху нея.

            Обаче ставам. Отивам до леглото, дърпам й крака, който, макар и от това положение е кръстосан върху другия и сядам до нея. Като я разтривам по бедрата.

-          Прегърни ме! - казва.

Вместо това лягам отгоре й.

-          Какво се е случило? - питам.

-          Нищо. Ти за каква ме имаш?

-          Защо?

-          Питам.

-          За моята приятелка . Защо?Иво ткоку що си поиска.

-          Къде?

-          В банята. Засякохме се. Тъкмо си миех зъбите.

Стисвам си ръката в юмрук. Мълча.

-          Хвана ме изотзад зад гърба и започна да ме съблича.

-          И ти?

-          Отрязах го хладно и спокойно. Казах му, че съм твоя.

-          И той?

-          Каза, да не си въобразявам, че братовчед му ще си хване курва за постоянно.

-          А ти?

-          Казах му, че си е твоя работа. Но докато съм с тебе, още повече и в къщата ти ще ти бъда вярна.

-          Наистина ли?

-          Да.

Целувам я.

-          Не е ли трик да го отбиеш.

-          Не е.

Пак я целувам.

-          И той? - любопитствам развеселен от небраното лозе в което се е оказал братовчеда.

-          Предупреди ме, че само да е разбрал от някъде, че не съм ти вярна …

-          Ще трябва да му благодаря! Грижи се за мен. При досегашния ми опит …

-          Защо? Имаш ли опит с курви?

-          Върви ми на курви. Жена ми беше от занаята. Но ти не си курва, а танцьорка.

-          Да бе! - засмива се. И смъква напрежението от себе си. Но не цялото.

-          Как мислиш? Дали ще оттегли предложението си?

-          За работа ли?

-          Да.

-          Не. Даже по-добре, че си го отблъснала. Иво е консервативен. Донякъде държи на морала и семейството.

-          Въпреки, че не го спазва.

-          И това е част от консерватизма. Все пак той е продукт на патриархата.

Прегръща ме. Силно.

-          Кажи! - започва неуверено - Ти обичаш ли ме? Но искрено.

Забива сините си очи в моите.

Чудя се какво да й кажа. Трябва да й кажа, че я обичам. Но още и аз не го знам. А усещам, че трябва да съм искрен.

-          Нее бързай! Уважавам те и страшно те харесвам. Влюбен съм в теб. Но за обич трябва малко повече време. Не бързай! При мен нещата стават бавно, но като станат си ги бива …

И я целувам.

                                                            ***

 

Чувам кикот когато съм близо до масата.

-          Какво заговорничите вие двете бе? . питам.

-          Нищо - усмихва се кокетно Оксана. И ме поглежда. С някаква мекота в погледа.

-          Много искаш да знаеш - засмива се и Виолета - Женски тайни!

-          Шу-шу мушу къща разваля .

-          Приемам сако ако е бизнес-разговор - додама зад мене Иво. И стоварва поръчката.

-          Бизнес е. Обсъждахме бизнес-плана - отговаря Виолета. Станала е сериозна.

-          Ще стане ли? - поглеждам я.

-          Ще стане. И още как!

-          Абе Вие защо не вземете и по едно кафе за четиримата - поглеждам кщъм Иво и Оксана - Пък ние да се видим с етървата. НСали така се казва?

-          Не знам - вдига рамене Вилето.

-          И аз - признавам, но без никакво неудобство, но когато двамата са се отдалечили достатъчно.

-          Наблюдавам Оксана отзад. Въпреки, че е с дългото си палто. Като знам, че отдолу е дамо по фланелката-блузон. И някак подсъзнателно очаквам да зърна бедрото й между пешовете.

-          Тя е влюбена в тебе - казва Виолета. Но това става вече на следващия ден. Сутринта. И по-точно към обяд. Когато сме слезли към центъра да изпием по едно кафе. И да ги изратим. Както казват зевзеците в такива случаи - за да се уверим, че няма да се върнат.

-          Разбирам, че се опитваш да отклониш вниманието й от Иво - опитвам да се шегувам.

-          И да отклонявам, и да не отклонявам - все тая - казва примирително - Ти моя си го знаеш. Какво да правя?

-          Споко! Сега доколкото знам няма нищо.

-          Малко знаеш (. А оная маймуна?

Маймуната е Надя. Значи и тя знае!

-          Обърни и повече внимание! Тя те обича - допълва Вилето.

-          Сигурна ли си? - поглеждам към Оксана. Тя ми махва в този момент. Гледа ме.

-          Виж само как те гледа! Сигурна съм разбира се! И аз съм жена.

-          А и има нужда точно в този момент - казвам по-скоро на себе си.

-          Какво му е на момента? - поглежда ме жената на Иво.

-          Малко е сложен. Но не е моя тайна.

-          Разбирам - казва Вилето, без повече да любопитства.

-          Ще й помогна! - поглеждам я твърдо.

-          НВадявам се няма да повлияе на бизнеса?

-          Няма.

-          Хареса ми твоето момиче. Ще се сработим.

-          И аз на това разчитам.

Хваща ме за ръката. Поглежда ме и добавя:

-          Бъди спокоен!

В този момент ставаме в пълен състав. А след малко - отново в намален. Жените се целуват за довиждане. А ние само се ръкуваме. Но видимо доволни.

-          Вдруги ден пак съм тука! Да те представя на шофьорите - обещава Иво докато се сбогува с Оксана. И отпрашва към Шумен.

-          Е? - питам.

-          Ще видим! - тоговаря Оксана видимо щастлива.

Прегръщам я. Докато наблюдавам към отдалечаващия се джип. За да отпрашим след това към къщи. И за да се приготвим за гости. Защото днес има какво да празнуваме. Наистина.

Стефанови пристигат към седем. В пълен състав са. Дали харесват Оксана? Виолета вече я хареса. Явно. А Светла?

За един мъж са важни две неща: да не се срамува от гаджето си когато се движи по улиците с нея; и да не си развали отношенията с приятелите си поради женски причини. Третото, взаимното разбиране остава в началото на заден план. Макар и в крайна сметка да е най-важното.

Оксана пак се е подготвила. И се суети около масата. Сервира. Дори не е успяла да смени екипа си от престараване. Като е съблякла само палтото си разбира се. И като е успяла само да пристегне фланелата с коланче за да заприлича на блузон. С което е успяла да подчертае формите си още повече.

Любувам се на чаровната гледка придоставена ми от фланелата-блузон. Зокато тя слага чиниите. След като сутринта не успях да се порадвам.

-          Ама има ли повод? - пита изненадано Стефан. Когато вече сме около масата в пълен екип и вдигам тост за успеха на Оксана.

-          Когато ви канех нямаше, но сега има - пояснявам и слагам ръка на бедрото на Оксана. Приятелски. До крака ми е все пак.

-          И какъв е поводът? - любопитства Светла. Ас държа, че очаква да сме се сгодили. Или поне нещо в тази насока.

Разочаровам ги обаче като им казвам, че днес иво й е предложил работа, като пояснявам, докато погледите им се насочват към приятелката ми:

-          Поема му такситата във Варна.

-          Браво! - реагира Светла- Това е новина!

-          Те май зясега не са много! - забелязва Стефан усмихнат, но както той си знае - Аз още не съм виждал от неговите.

-          Ако се погрижим ще станаст - добавям оптимистично. Не трябва да смъквам оптимизма на Оксана. Работата достатъчно ще го смъкне. Има време.

-          Абе трябва да внимава, че Иво повече приказва - не се оставя Стефан - Не е много сериозен.

-          Позваваме си го. И двамата - поглеждам Оксана и й стисвам бедрото. Връща ми жеста слагайки си ръката върху моето. Гальовно. А с другата ръка държи чашата в очакване на наздравизата - Ха наздраве! - обаче казва недочакала я.

-          Мастният му посредник несериозен излязъл - допълвам се, но повече към Светла. Гледам, че Стефан заговорва Оксана. И изобщо - разговорът потръгва. Като съм с тях - винаги е така.

-          Хубава двойка сте! - доверява ми Светла, но вече когато са на вратата . Давате вид на делови.

-          Но само даваме вид - засмивам се аз.

-          Това е най-важното.

-          Радвам се, че ни одобряваш.

-          Хубаво ти е гаджето!

И се сбогуваме. И с тях. Днес ни върви да махаме подир коли.

-          Е? - повнтарям си въпроса от сутринта.

-          Хубаво семейство са И двамата са много сладки. Само дето умрях от срам.

-          Защо?

-          Как се казваше синът им?

-          Светльо. На майка си.

-          Постоянно се опитваше да ми види бикините.

-          Сигурно не му е било трудно.

Получавам ръмкане в корема.

-          Поне за ги бях сменила с черни.

-          Че да се убие от фантазии. По-добре е че са бели. Поне знае за какво става дума. Неизвестното е по-интересно. А на тази възраст …

***

 

Когато влизам вдига глава. Пишела е нещо на компютъра. И изглежда страшно делова в кремавия си жълтеникав костюм.

            Усмихва се като ме вижда:

            -Ей сега!  Само още нещо да запиша и да го кача на дискета!

Закрачвам из кабинета.

            Привършва и става.

-          Е, как върви? - питам.

Кимва уклончиво. Преценяващо.

-          Как те приеха шофьорите?

-          Нормално - казва.

-          Нормално е да е нормално - разсъждавам, но колкото да се избъзикам с нея - С тази къса пола!

Придърпва я надолу. Въпреки, че при ставането полата е станала само на педя над коляното. Привлекателното е когато е седнала с къстосани крака. Па макар и зад бюрото.

-          И с това деколте, оформено от реверите на сакото.!

-          Стига де! - придърпва реверите с ръка - Какво да направя, като такава е модата?

-          Няма да я спазваш!

-          Само това има по магазините! - глези се провлачвайки гласа си.

Хващам й ръката и се насочваме към вратата.

-          Трябва да имат респект. Иначе скоро ще ти се качат на главата или поне ще се опитат да ти влязат в леглото - констатирам.

-          Ще гледам да не го допусна.

Прегръщам я.

-          Дано! Но така по-скоро те приемат само като хубава жена. И ще започнат да те свалят.

Опира глава в моята:

-          Няма да им се свалям - засмива се.

-          Просто се дръж резервирано. И на дистанция. В такива случаи друга формула няма.

-          Слушам! А ти?

-          А аз ще се появявам рядко. Само когато трябва да ги стегна. В ролята на плашило. Дано се правим!

-          Ще се справим - погалва ме по ръката, а после запитва - Къде ще ходим тази вечер?

***

 

            Когато влизам бедрата са си пак на мястото. Зад бюрото. Но столът е дръпнат назад и сега гледката е по-приятна. Много удобен стол. От онези, скъпите, като за офис, въртящите се

            Говори по телефона. И пак е със същия костюм. И пак изглежда страшно делово. Въпреки, че това става почти месец по-късно.

            Поглежда ме бързо. Посочва ми да седна. И пак се съсредоточава в разговора.

            Сядам. И започвам да скучая. Въртя се. Трябва да пазя тишина за да не преча.

            Скоро свършва.

-          От телевизионния център се обаждаха. Искат интервю - обяснява без да питам. Поне на глас - Нали ще ме правят бизнесдама на годината.

-          Та тя годината едва запова! - учудвам се.

-          За предната.

-          Ти в нея почти не си работила.

Поглежда ме.

-          В бранша искам да кажа - поправям се.

-          Колегите ме предложиха. Какво да правя? - вдига рамене.

-          Не знам - поглеждам пак към краката на Оксана. Макар, че оттук те не се виждат много хубаво. - Гледай много да не шумиш около себе си!

-          То няма и жени в бранша. Комай съм почти единствената - засмива се неловко. И захапва молива, който държи.

-          Не знам - повтарям - Славата е хубаво нещо, но още е рано да шумиш около себе си. Поне аз мисля така.

-          А ако чрез медиен шум търся застраховка? - поглежда ме изпитателно.

-          У нас, ако не си забелязала, тя действа слабо. Звездите са за няколко дена. А и кучето си лае, а керванът си върви. Не случайно имаме такава поговорка. Ще тръгваме ли?

-          Ти тръгвай! Аз ще закъснея. Ще ме вземат с кола. На делова среща съм.

-          Хм. Ще я видим тази работа! - опитвам се да се шегувам. И посягам да я целуна.

Не се дърпа.

"За сега" - помислям си. И ставам. Отправям се към вратата - "Добре е, че поне парите ми започна да връща. Да не ме е яд, че съм инвестирал в невярна жена!" - мисля. После добавям, като я поглеждам скришом. "Дано не си счупи главата! Дано!"

-          Да взема ли билети за театър? - дочувам гласът й след себе си.

-          Не. Няма време. По-късно.

И излизам.

                                                            ***

 

няколко дена по-късно наистина гледам Оксана по телевизията. Между колегите.  Усмихва се като излиза отпред, на сцената, посада ръа за да я целунат, кокетно приема наградата с вид на голяма кристална чаша. Все още се смущава, но си личи, че й е приятно.

            "Добре е, че е телевизията за да видя, че пак я няма. Пак са я отвели някъде с кола. На вечеря. А бе ти ревнуваш? ВМсе пак винаги се е прибирала. Макар и късно. И спиме заедно. Макар и по-рядко да оползотворьваме смисъла на тази дума".

            Навън в тишината и топлата зимна нощ се чува двигател. После - спирачка. Щраква външната врата, стъпки, , отнлючва се вътрешната, пауза и Оксана се появява на прага.Тихо.

            Заварва ме пред телевизора.

-          Ти не спиш ли? - изненадва се.

-          Не е толкова късно. Нощна птица съм.

-          Гледа  ли ме по телевизията? - усмихва се нежно. Но и делово.

-          Да.

-          И как бях? - кокетничи.

-          Много добре! Даже и бикините ти видях.

-          Ама че си гаден - цупи се - Вече ще нося само дълги поли.

-          Ама че си гадна! - засмивам се в отговор.

Приближава, кляка до фотьойла на който седя и ме целува по бузата.

-          Добре беше - казвам. Очите ми спират в деколтето й. Привлича ме, мама му стара!

Оксана се прави, че не забелязва.

-          Какво има за ядене?

Отчитам, че в повечето бълкарски къщи аз трябва да задам този въпрос. Но тази в момента не е чисто българска. Поне като състав.

-          Сготвих риба - отбелязввам.

Оксана приближава до масата.

-          Хм! Добре се справяш!

-          Налага се. След като имам еманципирана жена - поглеждам я отдалече.

-          Какво да правя? - проплаква глезено - Пък и ти не си малък.

-          Знаеш ли го вица за еманципираната жена? - питам за да го избия на шега. Вместо да се сърдя неоснователно. Че ще бъде неоснователно си го знам и без да ми го казват, макар, че ако упорствам точно това ме чака. Знам си го предварително.

-          Казва! - отнхапва първата хапка тя и реагира - Вкусно си го направил!

-          "Връща се в къщи, вижда мъжа си и казва: "Скъпи, оставяй чиниите, хвърли тази престилката и лягай да ти ударя една путка, чче бързам за мач!"

Тя прихва. Явно този не го е чувала. И се задавя. Както се смее докато яде!

-          Ела тука да те ударя и аз - казвам.

Потупвам я по гърба. И я прихващам през кръста.

Най-после спира кашлицата. Отпуска се, но до мен, на дивана.

Кпъстосва крака до носа ми. Опаковани в черния чорапогащник. Констатирам, че още ми въздейства.

Ще ходим ли някъде в събота и неделя? - питам след като я целувам.

-          Аз ще ходя. Имаме симпозиум. На Златните. Пак ще ме гледаш по телевизията.

-          Значи пак провален уикенд? - констатирам огорчено.

-          Какво да правя?

Обръща се и сяда напреко. Подвива крака. Виждат се целите, до свивката на задника, под така свитата и без това къса сива пола.

            Вдигам рамене.

-          Поне как вървят работите? -

Тя вдига рамене въпросително:

-          Откъде да знам?

Вместо да попитам "Аз ли да знам?" увеличавам слуха си.

-          Какво да ти кажа? - замисля се - Наистина започнаха шофьорите да ми фамилиарничат.

-          Ще трябва да се появя! - забелязвам тихо - Да мине симпозиума.

И междувременно пресмятам дните. Не са много.

-          А и това ухажване от страна на колегите ми от другите фирми! Имам чувството, че не ме вземат много на сериозно. А уж нищо няма. Но нещо ме безпокои. Въпреки, че уж нищо няма. Поне привидно.

"Да. Ще трябва да се поразходя до фирмата - решавам - Предварително. Докато не се е скапала".

И я хващам за ръка. Приятелски. Тя я стисва. А аз я слагам на коляното й.

-          Нищо не мога да направя - оправдавам се - Докато тук - посочвам многозначително към полата й - Мога!

-          Всичко избиваш на майтап! - Сърди се с провлечена нотка в гласа. Но пасивно.

-          Аз съм толкова сериозен!

-          Не знам. Скапана съм. Ще отида да хапна! - понечва да стане. Не я задържам.

"Още ме привлича по дяволите!" мисля, докато й наблюдавам силуета "И то силно. Жалко!".

Защото наистина чувствам, че я губя. А като че ли и тя го чувства. А това вече не е добре. И никой не прави нищо за да не е така. Наистина жалко.

Посягам да откопчея копчето. Реагира.

Чувставм, че се охлаждаме. Гадно чувство!

                                                            ***

 

Изгубил съм я.  Но в буквалния смисъл на думата. Защото не се завръща нито в

понеделник, нито във вторник. За последен път съм видял Оксана пак по телевизията. Като следи внимателно изказванията на симпозиума и си записва. В репортаж за конгреса на съюза на превозвачите, а операторът е фокусирал камерата върху нея. И по-специално - върху най-съществената част от нея - кръстосаните й крака. Дори на него е привлякла вниманието в тази мъжка компания.

Потърсил съм я в хотела., но оттам са ми казали, че конгресът е свършил и всички

участници са си заминали. И това е всичкото, което съм могъл да направя. За полицията - забрави! Поради обясними обстоятелства. Така, че остава да чакам. Което и правя.

            Дочаквам. Прибира се в сряда рано сутринта.  Гола под мокрото палто, само по бутуши. Много им върви на тези ботуши!

            Хлипа измокрена повече от падащия дъжд. С една ръка върху слабините, а с другата - почиствайки лицето й.

            Нищо не казвам. Само посягам да я прегърна и я въвеждам в коридора. Няма смисъл - то е очевидно. Качили са й се, но не на главата.

            Затриса се в обятията ми. Но сълзите са малко. Виждам го въпреки, че крие лицето си в шепите.

            Събличам палтото за да не мокрее. По тялото й има синини. И следи от ръце. Косъмчетата са започнали да растат около иначе добре почистените й слабини.

            Стягам прегръдката малко по-силно. Мълча. По стар навик я чакам да проговори.

-          Насилиха ме! Чувам най-сетне думите й Чакането ми се е сторило дълго - Последната вечер, по време на конгреса.

-          В залата? - пошепвам

-          Не. Ти пък? - опитва да се засмее. Но през сълзи. Но й се плаче повече. И само се тресе. - Като свършиха заседанията.  Отделихме се в кулоарите. После някой предложи да се качим  в една от стаите. И там стана белята. Късно, когато бяха останали само двама от колегите. Вече порядъчно подпиинали.

-          И ти? - добавям.

Клати глава:

-          И аз. Само аз имах пълните записки от конгреса. Трябваше да изработим становище и настояваха да остана.

-          Така е, като сте толкова прилежни от ученички.

-          Заплашиха ме, че ако не се съглас никога няма да изляза от стаята.

-          И ти се съгласи?

-          Да. Съгасих се да ме овържат и ми запушат устата.

-          Кой беше?

-          Един колега. Стоя до мен. Цял ден ми зяпаше краката, но горе, като ми зърна и гащите се разгони. И от алкохола му паднаха задръжките.

Поглеждам лицето й. Спряла е да хлипа. Говори като в транс. Със сухи очи.

-          Ама и вие, таксиджиите сте една мафия! Който ви хване само може да спечели.

-          Не бяха таксиджиите. Шефовете им. Шофьорите ме пуснаха. Но това стана после.

-          След като ти се изредиха?

Поклаща глава утвърдително.

-          След като ми се изреждаха. Два пъти. В една пристройка до някаква конна база.

-          Как те измъкнаха?

-          През входа. Траех си. С пистолет опрян в гърба. На другия ден. След като прекарахме вечерта в стаята.

И изведнъж пак прихва. Явно  с нервите е била дотук.

-          Какво намират мъжете толкова в два пръста препикано парче месо? - чувам в ухото си гласът й изкривен от плача.

-          Не знам за другите. Аз намирам по-нагоре.

Притиска се още повече.

-          Как се измъкна? - шепна. Но след малко.

-          Пусна ме този, който ме пазеше последен. С риск да го уволнят. Добър излезе.

-          Успокой се! Всичко ще се оправи. Удържах фирмата без тебе. Иво ще има грижата за останалата част.

-          Да не започнете война?

-          Чак пък!

-          Не си заслужава - констатира. Й добре че тя го констатира, че ако го направя аз представям си каква революция ще настъпи.

-          Напротив. Заслужава си. Но има едно предложение!

Отдръпва глава от мене и се взира в лицето ми. Бърше сълзите си:

-          Да станеш моя жена - казвам, въпреки, че чувствам, че прекалявам с предложенията от този род. Но дъщеря ми има нужда от майка.

-          Та аз съм твоята жена - хлипа и ме поглежда изпод вежди. Изпитателно - Поне доскоро бях такава. И поне докато това зависи от мен …

-           Не - поправям я аз - Говоря за пред хората.

-          А с документите?

-          Всичко ще се оправи. Казах ти.

Поглежда ме отново изпитателно. После ме целува. Горчиво. То така се и казва.

Приемам го за "Да".

 

4. 04. 2002 година

София

 

 

            




Гласувай:
2



Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: yuriy
Категория: Други
Прочетен: 288717
Постинги: 36
Коментари: 332
Гласове: 94
Архив
Календар
«  Ноември, 2022  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930