- Ами … става! - вдигам рамене. Въпреки, че не ми личи както съм легнал.
- Винаги ли си такъв?
- Просто много си секси! - поглеждам я многознчително. Към мястото, където са ръцете й.
Усмихва се и също вторачва погледа си в мен:
- Подавам си оставката! Чак вътрешностите ме заболяха. Откога не си бил с жена?
- От два месеца. Виж, останах ти верен.
Идва при мен. Навежда се. Целува ме:
- Ставай! - изкомандва ненадейно - Днес ще идват Ивови.
- Няма да дойде веднага. Познавам го. А и от Шумен дотук са 100 километра. Най-рано след обед - мъркам лениво. И й галя бедрото.
- Все пак. Трябва да сме готови. Тук трябва да е оправено.
- В какви отношения бяхте с Иво? - променям тона. Но пак с шеговит.
- Ревнуваш? - възклицава въпросително.
- Е …
Целува ме.
- А и тази натегация …
- Стига де! Хайде ставай!
Ставам разбира се. Като ме моли … Но след доста време. Доста, след като Оксана е отишла да прави закуската и да подрежда отатък.
Ивови идват както очатвам - след обед. Любопитен съм да видя кой ще бъде в делегацията - Надя? Или жена му, Вилето? Надявам се да е Вилето. И надеждите ми се оправдават. Тя е.
- Къде е Саня? - пита той едва влязъл в двора. Не ми става много приятен този, неговият интерес, но все пак … Нали сме братовчеди! Пък и той ни е запознал в края на краищата.
Поглеждам зад себе си. Наистина я няма. А тръгна след мене.
Жена му го поглежда внимателно. Като си го знае какъв е …
- Няма ли първо да кажеш "здрасти!"? А после да питаш как съм?
- Здрасти!
Ръкуваме се.
- Тук е. Изцлезе, но се върна за нещо.
Поглежда към вилата. А и Вилето поглежда към него още по-внимателно.
Оксана най-после се появява. Забелязвам, че е променила облеклото. Върху сексапилният лъскав черен плътно впит в краката й клин сега стои тънка, а не досегашната дебела блуза.
- Здрасти! - подава му ръка и тя. И се обръща към мен - Скъсах копче и се забавих. Закачих го на бараката пред вратата. Трябва да я отрежеш!
Иво посяга и я целува. И тя го праи, но протоколно. Като постоянно гледа към Вилето. Което още повече поставя Вилето нащерк.
Иво не обръща внимание на дреболиите. Отдалечава я от себе си. И я оглежда:
- Не си се променила! - казва.
- За толкова кратко време? - възкликва жената усмихната.
После се ръкува и с Виолета. С известна неловкост. А Вилето - изучавайки я.
Влизаме в къщи.
Оксана се е оказала добра домакиня. Противно на разпространеното мнение за украинките. И това ме радва. За да не се чувствам неудобно когато дойдат гости. Не за друго. Като си сам свикваш да се оправяш.
След като основно е почистила къщата, сега се залавя със сервирането на кафето. Отрупва масата и със сладки.
- Разправяй! - казва й Иво между две кратки сядания.
- Какво има за разправяне? - поглежда го тя - Нали виждаш? Върнаха ме.
- Откъде? - любопитства и Вилето.
- От Турция. Бях нелегално.
И става, преди да е дошъл въпросът какво е правила в Турция. Сервира още безалкохолно.
- Сашата знае ли? - подвиква след нея Иво.
- Не. И по-добре да не знае. Нали не си му казал? - чувам гласът й от кухнята.
- Трай се. Не искам никой да знае, че съм тука. - пак долита гласът й от кухнята. Но тя там и остава. Приготвя вечерята.
Вилето поглежда със скпито любопитство, но видимо се отпуска.
После, след малко става и също отива в кухнята. Да помага. Като си я знам каква е! Душа човек.
- Бисо как е? - пита Иво, когато сме останали само двамата.
- Добре. Пак е навън.
- Ще ми трябва.
- За какво? - поглеждам го. Все пак става дума за брат ми. Това "Ще ми трябва" най-често излиза ялово.
- Решул съм да откривам клон и във Варна. Работех с един, но той ме замота. Несериозен излезе.
- Няма го. Sorry. А и все навън го тегли и едва ли ще свърши работа.
Но веднага ми прещраква нещо в главата:
- А защо не включиш Оксана в тази работа?
Поглежда ме под гъсто сключените си вежди:
- Юри …?
Демек, "нали я знаеш каква е ?"
- Точно, защото я знам вече каква е … - натъртвам на "вече"-то.
- Остави тая работа - махва с ръка.
- Знаеш, че никога не съм грешил в хората.
Мълчи.
- А и една хубава жена сред мъже винаги ще свърши работа. Само не трябва да се държи меко с тях, че да им вземе респекта.
Пак мълчи. Гледам го внимателно.
- Тя сигурно и паспорт няма? - проговаря, но на масата, пред него.
- Няма. Но аз имам. Формално мога аз да бъда шеф. А реално да е тя.
- И мислиш, че ще се справи?
Кимвам с глава.
Клати с глава, но личи, че мисли внимателно.
- Доколкото поммня Вилито ти е шефка - додавям като аргумент.
- Само формално. Трябваше да я направя президент на фирмата. Но гледам да не прави глупости!
- И аз ще наблюдавам да не прави глупости. Но не бих се захванал изцяло. Знаеш, че не ми се занимава. Така дори ще е по-добре. Да ги стягам само от време на време. Като запазвам дистанция.
- Не мислиш ли да се връщаш в Украйна? - пита Иво, като насочва погледа си към нея.
Поглежда ме. Нещо като "А ти какво ще кажеш? Да остана ли?" Но казва само
- Едва ли?
Изпреварила е отговора ми.
Иво мълчи. Мисли. Виждам го, че мисли.
- Жените оттатък май се харесаха - добавям, когато мълчанието вече е започнало да дотяга.
- По-скоро се изучават - подхвърля тихо, но по принцип продължава да мълчи.
- Познават ли се отпреди?
- Не - категоричен е - Да не съм луд? Тя за Надя ми направи проблем, въпреки, че и там само се досеща …
- Какво се досеща? - възкликвам, но веднага приглушавам глас.
- Тихо! - рязко ме предупреждава.
- Доколкото те познавам сигурно целият град знае … - снишавам глас.
- Има такава работа - усмихва се гузно.
- А за другите?
- Не знае. Хайде да ходим отатъка!
Съгласявам се. Ставаме.
Жените изглеждат направо приятелки. Ако не беше дебненето! Дълбоко скрито, но все пак дебнене. Най-малкото, от любопитство.
Слагат салатите и ракиите. А ние с братовчеда отново сме седнали до масата. По стар български обичай. Така де.
- Хайде, седнете най-после де! Са се видим - подканя ги Иво.
- Ей кега - припаряно отговаря оксана. - Още само вдве неща. Ти сядай!
И Виолета сяда.
- Аз моята съм я виждал - смее се Иво. И посяга да я погали. С което си навлича гнева й.
И Оксана се присъединява най-после.
- Много си секси! - признава й Иво.
Виолета пак е нащрек.
Че е секси с този впит по крака клин - дума няма, ама баш сега ли трябваше го казва?
Оксана нищо не казва. Само обвива ръце около тялото си.
- Студени ли ти е? - питам.
- Малко.
- Ти с тази тънка блуза …
Ставам и я няматам с жилетката си.
- Какви са ти плановете занапред? Ще се връщаш ли в Украйна? - чувам Иво да я пита докато нося жилетката.
- Не - клати глява тя - И да искам ве мога.
- Защо? - поглегда я внимателно.
- Знаеш защо! - поглежда го тя по същия начин - Ще ме поемат още от мига, в който стъпя на украинска земя.
Чопли нещо пре себе си.
- И в чужбина не мога да изляза - продължава.
- Пасторт ли нямаш?
- И това - казва - Знаеш структурата! Какво се изумяваш? - поглежда го раздразнено - Оцеляваш само, ако никой не знае за тебе.
- Сашата знае ли?
- Не - категоричен е Иво.
- В никакъв случай не трябва да научава - предупреждава го Оксана.
- И какво ще правиш нататък?
Продължава да чопли нещото пред себе си. Но вдига рамене:
- Не знам? Засега съм тук - гледа масата - Не знам. Това ми е единственият шанс да променя живота си както искам. Ако не ме издъниш - пак ог поглежда предупреждаващо.
- Няма да те издъня!
Вперва очи в него изпитателно:
- Няма да те издъня - обещава братовчеда.
- Не знам как ще я карам занапред, но няма да бъде както беше назад - казва замислено тя.
- Искам да ти помогна! - казва братовчеда. И учудва и мене. Наострям слух. За предложението. Сигурно пак ще бъде в онзи бизнес. Но тя не го иска. Освен ако …
- Ще поемеш ли компанията ми във Варна?
Виждам, че ще поеме. И то с радост. Поглежда ме. После Иво.
- Съгласа съм! - казва след известно колебание - Но дали ще се справя?
Това й харесвам. Не говори за пари, а за работа.
Поглеждам го:
- Ще се спрвиш! - направил е моето предложение - А и Юрий ще ти помага.
Кимвам утвърдително.
- Е, в такъв случай - става и му подава ръка.
След което се отдаваме на вечерята. Която наистина е вкусно приготевена. И на общи преказки в олекотен и развеселен тон. И това й харесвам на тази жена. А уж по-северните жени били кофти домакини. Но всяко правило си има и изключения. Явно.
След вечерята и след като сме настанили Иво и Вилето за спане, най-сетне се усамотяваме. Аз - да пиша.
- Хм … Хубаво предложение. Дали да приема? - чувам гласа на Оксана. Зад мне е. На фотьойла.
Обръщам се:
- Ще приемеш разбира се - гледам я. Още повече, че си е разкопчала блузката. И още повече, че съм очаквал да е голичка под нея. - Едва ли отсяваш предложения.
Облизвам се. Бюстът й се е очертал от ръцете сложени зад врата.
Забелязва накъде гледам и се засмива:
- Какво ме зяпаш? Нали всеки ден ме виждаш?
- Но пак имам желание.
Става от фотьойла. Смъква блузката. Идва към мене.
Прегръщам я през кръста. Придърпвам я в скута си. Целувам й гърдите. Пускам й ръка между краката.
- Чудесна си тази вечер - признавам.
- Само тази? - задъхва се като говори.
- И тази - добавям - Но ще трябва малко да ме оставиш да понапиша нещо.
Става неохотно:
- Добре! Тъкмо през това време ще се приготвя и измия - решава.
В настроение е. Личи й. И как няма за бъде? Нали е видяла светлина в края на тунела. Доста светлина. Макар и само през прозореца. Обръщам се към компютъра и аз да видя малко светлина. От екрана, чрез емайла.
Връща се след малко. Просто чувам стъпките й зад себе си. Но долавям хрипането й. Но това - пак след малко. Обръщам се когато се уверявам, че наистина го има. И то по тона й.
- Хайде! Зарежи статията - казва - Студено ми е.
Легнала е върху оправеното легло подвила черната си и бец това къса и прозрачна
нощница, която съм й купил преди няколко дни отново с голи гърди и ме гледа с очакване. Но разстроено.
"Как няма да ти е студено !" е първата ми мисъл хрумнала ми в главата. С идеята да й се тросна, че ми прекъсва статията, която дори не е статия, а само още работя по схемата върху нея.
Обаче ставам. Отивам до леглото, дърпам й крака, който, макар и от това положение е кръстосан върху другия и сядам до нея. Като я разтривам по бедрата.
- Прегърни ме! - казва.
Вместо това лягам отгоре й.
- Какво се е случило? - питам.
- Нищо. Ти за каква ме имаш?
- Защо?
- Питам.
- За моята приятелка . Защо?Иво ткоку що си поиска.
- Къде?
- В банята. Засякохме се. Тъкмо си миех зъбите.
Стисвам си ръката в юмрук. Мълча.
- Хвана ме изотзад зад гърба и започна да ме съблича.
- И ти?
- Отрязах го хладно и спокойно. Казах му, че съм твоя.
- И той?
- Каза, да не си въобразявам, че братовчед му ще си хване курва за постоянно.
- А ти?
- Казах му, че си е твоя работа. Но докато съм с тебе, още повече и в къщата ти ще ти бъда вярна.
- Наистина ли?
- Да.
Целувам я.
- Не е ли трик да го отбиеш.
- Не е.
Пак я целувам.
- И той? - любопитствам развеселен от небраното лозе в което се е оказал братовчеда.
- Предупреди ме, че само да е разбрал от някъде, че не съм ти вярна …
- Ще трябва да му благодаря! Грижи се за мен. При досегашния ми опит …
- Защо? Имаш ли опит с курви?
- Върви ми на курви. Жена ми беше от занаята. Но ти не си курва, а танцьорка.
- Да бе! - засмива се. И смъква напрежението от себе си. Но не цялото.
- Как мислиш? Дали ще оттегли предложението си?
- За работа ли?
- Да.
- Не. Даже по-добре, че си го отблъснала. Иво е консервативен. Донякъде държи на морала и семейството.
- Въпреки, че не го спазва.
- И това е част от консерватизма. Все пак той е продукт на патриархата.
Прегръща ме. Силно.
- Кажи! - започва неуверено - Ти обичаш ли ме? Но искрено.
Забива сините си очи в моите.
Чудя се какво да й кажа. Трябва да й кажа, че я обичам. Но още и аз не го знам. А усещам, че трябва да съм искрен.
- Нее бързай! Уважавам те и страшно те харесвам. Влюбен съм в теб. Но за обич трябва малко повече време. Не бързай! При мен нещата стават бавно, но като станат си ги бива …
И я целувам.
***
Чувам кикот когато съм близо до масата.
- Какво заговорничите вие двете бе? . питам.
- Нищо - усмихва се кокетно Оксана. И ме поглежда. С някаква мекота в погледа.
- Много искаш да знаеш - засмива се и Виолета - Женски тайни!
- Шу-шу мушу къща разваля .
- Приемам сако ако е бизнес-разговор - додама зад мене Иво. И стоварва поръчката.
- Бизнес е. Обсъждахме бизнес-плана - отговаря Виолета. Станала е сериозна.
- Ще стане ли? - поглеждам я.
- Ще стане. И още как!
- Абе Вие защо не вземете и по едно кафе за четиримата - поглеждам кщъм Иво и Оксана - Пък ние да се видим с етървата. НСали така се казва?
- Не знам - вдига рамене Вилето.
- И аз - признавам, но без никакво неудобство, но когато двамата са се отдалечили достатъчно.
- Наблюдавам Оксана отзад. Въпреки, че е с дългото си палто. Като знам, че отдолу е дамо по фланелката-блузон. И някак подсъзнателно очаквам да зърна бедрото й между пешовете.
- Тя е влюбена в тебе - казва Виолета. Но това става вече на следващия ден. Сутринта. И по-точно към обяд. Когато сме слезли към центъра да изпием по едно кафе. И да ги изратим. Както казват зевзеците в такива случаи - за да се уверим, че няма да се върнат.
- Разбирам, че се опитваш да отклониш вниманието й от Иво - опитвам да се шегувам.
- И да отклонявам, и да не отклонявам - все тая - казва примирително - Ти моя си го знаеш. Какво да правя?
- Споко! Сега доколкото знам няма нищо.
- Малко знаеш (. А оная маймуна?
Маймуната е Надя. Значи и тя знае!
- Обърни и повече внимание! Тя те обича - допълва Вилето.
- Сигурна ли си? - поглеждам към Оксана. Тя ми махва в този момент. Гледа ме.
- Виж само как те гледа! Сигурна съм разбира се! И аз съм жена.
- А и има нужда точно в този момент - казвам по-скоро на себе си.
- Какво му е на момента? - поглежда ме жената на Иво.
- Малко е сложен. Но не е моя тайна.
- Разбирам - казва Вилето, без повече да любопитства.
- Ще й помогна! - поглеждам я твърдо.
- НВадявам се няма да повлияе на бизнеса?
- Няма.
- Хареса ми твоето момиче. Ще се сработим.
- И аз на това разчитам.
Хваща ме за ръката. Поглежда ме и добавя:
- Бъди спокоен!
В този момент ставаме в пълен състав. А след малко - отново в намален. Жените се целуват за довиждане. А ние само се ръкуваме. Но видимо доволни.
- Вдруги ден пак съм тука! Да те представя на шофьорите - обещава Иво докато се сбогува с Оксана. И отпрашва към Шумен.
- Е? - питам.
- Ще видим! - тоговаря Оксана видимо щастлива.
Прегръщам я. Докато наблюдавам към отдалечаващия се джип. За да отпрашим след това към къщи. И за да се приготвим за гости. Защото днес има какво да празнуваме. Наистина.
Стефанови пристигат към седем. В пълен състав са. Дали харесват Оксана? Виолета вече я хареса. Явно. А Светла?
За един мъж са важни две неща: да не се срамува от гаджето си когато се движи по улиците с нея; и да не си развали отношенията с приятелите си поради женски причини. Третото, взаимното разбиране остава в началото на заден план. Макар и в крайна сметка да е най-важното.
Оксана пак се е подготвила. И се суети около масата. Сервира. Дори не е успяла да смени екипа си от престараване. Като е съблякла само палтото си разбира се. И като е успяла само да пристегне фланелата с коланче за да заприлича на блузон. С което е успяла да подчертае формите си още повече.
Любувам се на чаровната гледка придоставена ми от фланелата-блузон. Зокато тя слага чиниите. След като сутринта не успях да се порадвам.
- Ама има ли повод? - пита изненадано Стефан. Когато вече сме около масата в пълен екип и вдигам тост за успеха на Оксана.
- Когато ви канех нямаше, но сега има - пояснявам и слагам ръка на бедрото на Оксана. Приятелски. До крака ми е все пак.
- И какъв е поводът? - любопитства Светла. Ас държа, че очаква да сме се сгодили. Или поне нещо в тази насока.
Разочаровам ги обаче като им казвам, че днес иво й е предложил работа, като пояснявам, докато погледите им се насочват към приятелката ми:
- Поема му такситата във Варна.
- Браво! - реагира Светла- Това е новина!
- Те май зясега не са много! - забелязва Стефан усмихнат, но както той си знае - Аз още не съм виждал от неговите.
- Ако се погрижим ще станаст - добавям оптимистично. Не трябва да смъквам оптимизма на Оксана. Работата достатъчно ще го смъкне. Има време.
- Абе трябва да внимава, че Иво повече приказва - не се оставя Стефан - Не е много сериозен.
- Позваваме си го. И двамата - поглеждам Оксана и й стисвам бедрото. Връща ми жеста слагайки си ръката върху моето. Гальовно. А с другата ръка държи чашата в очакване на наздравизата - Ха наздраве! - обаче казва недочакала я.
- Мастният му посредник несериозен излязъл - допълвам се, но повече към Светла. Гледам, че Стефан заговорва Оксана. И изобщо - разговорът потръгва. Като съм с тях - винаги е така.
- Хубава двойка сте! - доверява ми Светла, но вече когато са на вратата . Давате вид на делови.
- Но само даваме вид - засмивам се аз.
- Това е най-важното.
- Радвам се, че ни одобряваш.
- Хубаво ти е гаджето!
И се сбогуваме. И с тях. Днес ни върви да махаме подир коли.
- Е? - повнтарям си въпроса от сутринта.
- Хубаво семейство са И двамата са много сладки. Само дето умрях от срам.
- Защо?
- Как се казваше синът им?
- Светльо. На майка си.
- Постоянно се опитваше да ми види бикините.
- Сигурно не му е било трудно.
Получавам ръмкане в корема.
- Поне за ги бях сменила с черни.
- Че да се убие от фантазии. По-добре е че са бели. Поне знае за какво става дума. Неизвестното е по-интересно. А на тази възраст …
***
Когато влизам вдига глава. Пишела е нещо на компютъра. И изглежда страшно делова в кремавия си жълтеникав костюм.
Усмихва се като ме вижда:
-Ей сега! Само още нещо да запиша и да го кача на дискета!
Закрачвам из кабинета.
Привършва и става.
- Е, как върви? - питам.
Кимва уклончиво. Преценяващо.
- Как те приеха шофьорите?
- Нормално - казва.
- Нормално е да е нормално - разсъждавам, но колкото да се избъзикам с нея - С тази къса пола!
Придърпва я надолу. Въпреки, че при ставането полата е станала само на педя над коляното. Привлекателното е когато е седнала с къстосани крака. Па макар и зад бюрото.
- И с това деколте, оформено от реверите на сакото.!
- Стига де! - придърпва реверите с ръка - Какво да направя, като такава е модата?
- Няма да я спазваш!
- Само това има по магазините! - глези се провлачвайки гласа си.
Хващам й ръката и се насочваме към вратата.
- Трябва да имат респект. Иначе скоро ще ти се качат на главата или поне ще се опитат да ти влязат в леглото - констатирам.
- Ще гледам да не го допусна.
Прегръщам я.
- Дано! Но така по-скоро те приемат само като хубава жена. И ще започнат да те свалят.
Опира глава в моята:
- Няма да им се свалям - засмива се.
- Просто се дръж резервирано. И на дистанция. В такива случаи друга формула няма.
- Слушам! А ти?
- А аз ще се появявам рядко. Само когато трябва да ги стегна. В ролята на плашило. Дано се правим!
- Ще се справим - погалва ме по ръката, а после запитва - Къде ще ходим тази вечер?
***
Когато влизам бедрата са си пак на мястото. Зад бюрото. Но столът е дръпнат назад и сега гледката е по-приятна. Много удобен стол. От онези, скъпите, като за офис, въртящите се
Говори по телефона. И пак е със същия костюм. И пак изглежда страшно делово. Въпреки, че това става почти месец по-късно.
Поглежда ме бързо. Посочва ми да седна. И пак се съсредоточава в разговора.
Сядам. И започвам да скучая. Въртя се. Трябва да пазя тишина за да не преча.
Скоро свършва.
- От телевизионния център се обаждаха. Искат интервю - обяснява без да питам. Поне на глас - Нали ще ме правят бизнесдама на годината.
- Та тя годината едва запова! - учудвам се.
- За предната.
- Ти в нея почти не си работила.
Поглежда ме.
- В бранша искам да кажа - поправям се.
- Колегите ме предложиха. Какво да правя? - вдига рамене.
- Не знам - поглеждам пак към краката на Оксана. Макар, че оттук те не се виждат много хубаво. - Гледай много да не шумиш около себе си!
- То няма и жени в бранша. Комай съм почти единствената - засмива се неловко. И захапва молива, който държи.
- Не знам - повтарям - Славата е хубаво нещо, но още е рано да шумиш около себе си. Поне аз мисля така.
- А ако чрез медиен шум търся застраховка? - поглежда ме изпитателно.
- У нас, ако не си забелязала, тя действа слабо. Звездите са за няколко дена. А и кучето си лае, а керванът си върви. Не случайно имаме такава поговорка. Ще тръгваме ли?
- Ти тръгвай! Аз ще закъснея. Ще ме вземат с кола. На делова среща съм.
- Хм. Ще я видим тази работа! - опитвам се да се шегувам. И посягам да я целуна.
Не се дърпа.
"За сега" - помислям си. И ставам. Отправям се към вратата - "Добре е, че поне парите ми започна да връща. Да не ме е яд, че съм инвестирал в невярна жена!" - мисля. После добавям, като я поглеждам скришом. "Дано не си счупи главата! Дано!"
- Да взема ли билети за театър? - дочувам гласът й след себе си.
- Не. Няма време. По-късно.
И излизам.
***
няколко дена по-късно наистина гледам Оксана по телевизията. Между колегите. Усмихва се като излиза отпред, на сцената, посада ръа за да я целунат, кокетно приема наградата с вид на голяма кристална чаша. Все още се смущава, но си личи, че й е приятно.
"Добре е, че е телевизията за да видя, че пак я няма. Пак са я отвели някъде с кола. На вечеря. А бе ти ревнуваш? ВМсе пак винаги се е прибирала. Макар и късно. И спиме заедно. Макар и по-рядко да оползотворьваме смисъла на тази дума".
Навън в тишината и топлата зимна нощ се чува двигател. После - спирачка. Щраква външната врата, стъпки, , отнлючва се вътрешната, пауза и Оксана се появява на прага.Тихо.
Заварва ме пред телевизора.
- Ти не спиш ли? - изненадва се.
- Не е толкова късно. Нощна птица съм.
- Гледа ли ме по телевизията? - усмихва се нежно. Но и делово.
- Да.
- И как бях? - кокетничи.
- Много добре! Даже и бикините ти видях.
- Ама че си гаден - цупи се - Вече ще нося само дълги поли.
- Ама че си гадна! - засмивам се в отговор.
Приближава, кляка до фотьойла на който седя и ме целува по бузата.
- Добре беше - казвам. Очите ми спират в деколтето й. Привлича ме, мама му стара!
Оксана се прави, че не забелязва.
- Какво има за ядене?
Отчитам, че в повечето бълкарски къщи аз трябва да задам този въпрос. Но тази в момента не е чисто българска. Поне като състав.
- Сготвих риба - отбелязввам.
Оксана приближава до масата.
- Хм! Добре се справяш!
- Налага се. След като имам еманципирана жена - поглеждам я отдалече.
- Какво да правя? - проплаква глезено - Пък и ти не си малък.
- Знаеш ли го вица за еманципираната жена? - питам за да го избия на шега. Вместо да се сърдя неоснователно. Че ще бъде неоснователно си го знам и без да ми го казват, макар, че ако упорствам точно това ме чака. Знам си го предварително.
- Казва! - отнхапва първата хапка тя и реагира - Вкусно си го направил!
- "Връща се в къщи, вижда мъжа си и казва: "Скъпи, оставяй чиниите, хвърли тази престилката и лягай да ти ударя една путка, чче бързам за мач!"
Тя прихва. Явно този не го е чувала. И се задавя. Както се смее докато яде!
- Ела тука да те ударя и аз - казвам.
Потупвам я по гърба. И я прихващам през кръста.
Най-после спира кашлицата. Отпуска се, но до мен, на дивана.
Кпъстосва крака до носа ми. Опаковани в черния чорапогащник. Констатирам, че още ми въздейства.
Ще ходим ли някъде в събота и неделя? - питам след като я целувам.
- Аз ще ходя. Имаме симпозиум. На Златните. Пак ще ме гледаш по телевизията.
- Значи пак провален уикенд? - констатирам огорчено.
- Какво да правя?
Обръща се и сяда напреко. Подвива крака. Виждат се целите, до свивката на задника, под така свитата и без това къса сива пола.
Вдигам рамене.
- Поне как вървят работите? -
Тя вдига рамене въпросително:
- Откъде да знам?
Вместо да попитам "Аз ли да знам?" увеличавам слуха си.
- Какво да ти кажа? - замисля се - Наистина започнаха шофьорите да ми фамилиарничат.
- Ще трябва да се появя! - забелязвам тихо - Да мине симпозиума.
И междувременно пресмятам дните. Не са много.
- А и това ухажване от страна на колегите ми от другите фирми! Имам чувството, че не ме вземат много на сериозно. А уж нищо няма. Но нещо ме безпокои. Въпреки, че уж нищо няма. Поне привидно.
"Да. Ще трябва да се поразходя до фирмата - решавам - Предварително. Докато не се е скапала".
И я хващам за ръка. Приятелски. Тя я стисва. А аз я слагам на коляното й.
- Нищо не мога да направя - оправдавам се - Докато тук - посочвам многозначително към полата й - Мога!
- Всичко избиваш на майтап! - Сърди се с провлечена нотка в гласа. Но пасивно.
- Аз съм толкова сериозен!
- Не знам. Скапана съм. Ще отида да хапна! - понечва да стане. Не я задържам.
"Още ме привлича по дяволите!" мисля, докато й наблюдавам силуета "И то силно. Жалко!".
Защото наистина чувствам, че я губя. А като че ли и тя го чувства. А това вече не е добре. И никой не прави нищо за да не е така. Наистина жалко.
Посягам да откопчея копчето. Реагира.
Чувставм, че се охлаждаме. Гадно чувство!
***
Изгубил съм я. Но в буквалния смисъл на думата. Защото не се завръща нито в
понеделник, нито във вторник. За последен път съм видял Оксана пак по телевизията. Като следи внимателно изказванията на симпозиума и си записва. В репортаж за конгреса на съюза на превозвачите, а операторът е фокусирал камерата върху нея. И по-специално - върху най-съществената част от нея - кръстосаните й крака. Дори на него е привлякла вниманието в тази мъжка компания.
Потърсил съм я в хотела., но оттам са ми казали, че конгресът е свършил и всички
участници са си заминали. И това е всичкото, което съм могъл да направя. За полицията - забрави! Поради обясними обстоятелства. Така, че остава да чакам. Което и правя.
Дочаквам. Прибира се в сряда рано сутринта. Гола под мокрото палто, само по бутуши. Много им върви на тези ботуши!
Хлипа измокрена повече от падащия дъжд. С една ръка върху слабините, а с другата - почиствайки лицето й.
Нищо не казвам. Само посягам да я прегърна и я въвеждам в коридора. Няма смисъл - то е очевидно. Качили са й се, но не на главата.
Затриса се в обятията ми. Но сълзите са малко. Виждам го въпреки, че крие лицето си в шепите.
Събличам палтото за да не мокрее. По тялото й има синини. И следи от ръце. Косъмчетата са започнали да растат около иначе добре почистените й слабини.
Стягам прегръдката малко по-силно. Мълча. По стар навик я чакам да проговори.
- Насилиха ме! Чувам най-сетне думите й Чакането ми се е сторило дълго - Последната вечер, по време на конгреса.
- В залата? - пошепвам
- Не. Ти пък? - опитва да се засмее. Но през сълзи. Но й се плаче повече. И само се тресе. - Като свършиха заседанията. Отделихме се в кулоарите. После някой предложи да се качим в една от стаите. И там стана белята. Късно, когато бяха останали само двама от колегите. Вече порядъчно подпиинали.
- И ти? - добавям.
Клати глава:
- И аз. Само аз имах пълните записки от конгреса. Трябваше да изработим становище и настояваха да остана.
- Така е, като сте толкова прилежни от ученички.
- Заплашиха ме, че ако не се съглас никога няма да изляза от стаята.
- И ти се съгласи?
- Да. Съгасих се да ме овържат и ми запушат устата.
- Кой беше?
- Един колега. Стоя до мен. Цял ден ми зяпаше краката, но горе, като ми зърна и гащите се разгони. И от алкохола му паднаха задръжките.
Поглеждам лицето й. Спряла е да хлипа. Говори като в транс. Със сухи очи.
- Ама и вие, таксиджиите сте една мафия! Който ви хване само може да спечели.
- Не бяха таксиджиите. Шефовете им. Шофьорите ме пуснаха. Но това стана после.
- След като ти се изредиха?
Поклаща глава утвърдително.
- След като ми се изреждаха. Два пъти. В една пристройка до някаква конна база.
- Как те измъкнаха?
- През входа. Траех си. С пистолет опрян в гърба. На другия ден. След като прекарахме вечерта в стаята.
И изведнъж пак прихва. Явно с нервите е била дотук.
- Какво намират мъжете толкова в два пръста препикано парче месо? - чувам в ухото си гласът й изкривен от плача.
- Не знам за другите. Аз намирам по-нагоре.
Притиска се още повече.
- Как се измъкна? - шепна. Но след малко.
- Пусна ме този, който ме пазеше последен. С риск да го уволнят. Добър излезе.
- Успокой се! Всичко ще се оправи. Удържах фирмата без тебе. Иво ще има грижата за останалата част.
- Да не започнете война?
- Чак пък!
- Не си заслужава - констатира. Й добре че тя го констатира, че ако го направя аз представям си каква революция ще настъпи.
- Напротив. Заслужава си. Но има едно предложение!
Отдръпва глава от мене и се взира в лицето ми. Бърше сълзите си:
- Да станеш моя жена - казвам, въпреки, че чувствам, че прекалявам с предложенията от този род. Но дъщеря ми има нужда от майка.
- Та аз съм твоята жена - хлипа и ме поглежда изпод вежди. Изпитателно - Поне доскоро бях такава. И поне докато това зависи от мен …
- Не - поправям я аз - Говоря за пред хората.
- А с документите?
- Всичко ще се оправи. Казах ти.
Поглежда ме отново изпитателно. После ме целува. Горчиво. То така се и казва.
Приемам го за "Да".
4. 04. 2002 година
София
